Не беше много по-добре от тях и Бяно — чак до вечерта той остана, разсеян, загрижен, унесен, неспособен да се съсредоточи.
6.
— „За кого било наречено, за кого — опечено“! — възкликна Бяно. — Я вадете, люде, агнето! Слагай трапезата, Янке! Ти, Найдене, тичай наточи една стомна от онова в ъгъла, най-хубавото!… Ще да празнуваме не само Гергьовден, но и имен ден, брей!…
Тези радостни разпоредби заплющяха из Силдаровия дом по-късно вечерта, след мръкване, когато у Бянови пристигнаха неочаквани гости — племенникът му Георги, когото вече година и половина не бяха виждали, заедно с майка си Трънка и брат си Христо. Настанаха весело оживление и шетня; Бянови бяха вечеряли, но наизвадиха каквото беше останало от агнето и всички насядаха около софрата, като стопанинът отстъпи най-личното място на Георги — тъй бива, когато най-близък роднина се прибере от какъв да е търговски сефер, пък в този случай сред тях бе човек, който цяла една година е бродил със славна дружина из Стара планина, та
Щастливо започна тази гергьовска вечер у Бянови, но не й било писано да продължи вее така щастливо. Първата кратковременна сянка се появи още когато насядаха; без да влага зложелание, Трънка попита:
— А къде ги Руска и Кутьо? Че и Кутьовата майка също? В такъв ден се събират и роднини, и сватове…
Последва съвсем кратко смълчаване — въпросът, както е думата, бе поставил пръст в раната. Защото, противно на всички осветени от вековете обичаи, Кутьо Ганчев отказа да почете бабалъка си и нито сам дойде, нито жена си пусна да поздрави своите за празника — цупеше се той за няколкото дребни неразбирателства между него и Бяно, възникнали на роднински събирания и в общината. И това неуважение доста помрачи празника в Силдаровия дом.
— Руска наскоро още ни направи дядо и баба — тактично отговори Яна, но избягна да срещне погледа на зълва си. — Не кара лесно, та…
Слава богу, не зададоха повече въпроси; даже на състареното Трънкино лице се мярна израз на облекчение, което Бяно вярно разтълкува — сестра му щеше да бъде по-спокойна за сина си, ако човек като Кутьо Ганчев не беше известѐн за пребиваването му в Сливен…
Второто помрачение дойде почти веднага след първото. Запитаха Георги как така се е озовал в родния град и той някак си нехайно, лекомислено отговори, че ланската заръка на войводата Димитър Калъчлията била да се сберат на Кушбунар днес, на Гергьовден, ала Георги решил, че един ден закъснение не е бог знае какво нещастие и наминал да види „старата си майчица и милия си братец“.
— Как! — сепна се на това място Боян, пословичната изпълнителност на когото бе направо потресена от този лековат отговор. — Ти си оставил другарите си да те чакат?
— Голяма работа! — безгрижно махна с ръка Георги. — Един или два дена човек може да закъснее за всичко — я болест се случила, я път сбъркал, всичко бива човеку.
Боян приготви уста да каже, че едно е да се случи болест или нещо подобно, друго — да измамиш войводата и другарите си, за да не си нарушиш кефа, но баща му с едва забележимо движение го накара да се откаже.
Взеха си от печеното, Бяно Абаджи раздаде по къшей от пръхкавата погача, напълниха чашите с руйна, искрометна шевка. Но повече от всичко вървеше приказката и в средата й, разбира се, почти неизменно беше русият и „грапав“ в лицето, самодоволен и поласкан от всеобщото внимание Георги Трънкин. Той изобщо си беше словоохотлив и обичаше да се саморисува в бабаитски краски, пък сега хем разполагаше с неизчерпаем запас от разкази, хем виното от празничната гощавка при майка му още повече бе развързало езика му, та с охота отговаряше на всички въпроси и сам, без питане, разправяше случки и приключения.
Пътят му на „горски юнак“ не започнал баш по мед и масло. Като се събрали преди година под байрака на Калъчлията, войводата обявил, че е решил да избави Сливенския балкан от Шибиля, градешкия циганин, който станал пръв душевадец по целия този край. Шест дни дружината дебнала около Градец и карала „на пост и молитва“, залагала пусии накъде Стидово, Каябашкото, че даже и на „Градището“, дето е, речи го, на един хвърлей място от селото, ала нищо не излязло — Мустафа Шибил или изобщо не се появявал, или се движел с такава охрана, че било чиста лудост да си премерят силите с него. Затова по предложение на Злати Конарченина, байрактаря на дружината, момците се вдигнали, та отишли да накажат хаджи Юксел бей, който вече толкоз години се разпорежда с Терзобас