— Името няма значение, стига да е английско. Моли, тя сигурно излиза на покупки. А и лекарят…
— Изпраща момчето на Бъджи О’Санчес, как му беше името…
— Уолт.
— Точно така. Вече не помня такива дреболии. Изкуфявам, Бени, а това ме побърква — Моли изведнъж вдигна поглед. — Помня, когато Мик Джагър беше голямо име. Ти дори не знаеш кой е той, нали?
— Знам кой е — отвърна Ричърдс, притеснен и уплашен.
Обърна се към прозореца. Беше по-лошо, отколкото очакваше. Кати и Шийла също бяха в капана. Поне докато…
— Те са добре, Бени — каза меко Моли, — просто стой настрана. За тях сега си отрова. Разбираш ли?
— Да — отвърна Ричърдс.
Изведнъж отчаянието го надви, мрачно и ужасно. „Носталгия“ — помисли си той, но не беше само това. Беше по-лошо. Всичко изглеждаше объркано и недействително. Цялото му съществуване като че ли се пукаше по шевовете. И лица, които се въртяха — Лафлин, Бърнс, Килиън, Дженски, Моли, Кати, Шийла…
Разтреперан, погледна навън в тъмнината. Моли бе започнал да работи, като си тананикаше някаква стара песен от своето позабравено минало, нещо за очите на Бети Дейвис (коя, по дяволите, беше тази?).
— Бил е барабанист — каза изведнъж Ричърдс. — С онази английска група „Бийтълс“. Мик Маккартни.
— Ех, деца — каза Моли, приведен над работата си. — Това е всичко, което знаете.
…междинно отчитане — минус 077…
Тръгна си от Моли десет минути след полунощ, олекнал с хиляда и двеста долара. Търговецът му беше продал и малко на брой, но много полезни неща — сива перука, очила, подплънки за уста и пластмасови зъби, които леко изменяха линията на устните му.
— И накуцвай леко, докато ходиш — беше го посъветвал Моли. — Без да привлича вниманието. Съвсем леко. Помни, че имаш способността да объркваш хората и трябва да я използваш. Тази песен не я ли помниш?
Ричърдс не помнеше песента.
Според новите документи в портфейла му той беше Джон Грифън Спрингър, търговец на печатащи ленти от Хардинг, четиридесет и три годишен, вдовец. Нямаше квалификация на техник, но това не беше лошо, защото Ричърдс трудно можеше да мине за такъв.
Излезе отново на Робърт стрийт в дванадесет и половина — най-подходящия час да го пребият, оберат или убият, но съвсем неподходящ за незабелязано измъкване. Но все пак беше живял южно от Канала цял живот.
Движеше се на запад и след две мили пресече Канала, малко преди да се влее в езерото. Видя група пияници, сгушени около малък огън, и няколко плъха, но ченгета нямаше. Към един и петнадесет вече пресичаше „ничията земя“ — територията от северната страна на Канала, застроена със складове, евтини ресторанти и пристанищни кантори. В един и половина вече крачеше сред достатъчно хора, тръгнали от един мръсен вертеп към следващия, и спокойно взе такси.
Сега шофьорът не го погледна втори път.
— Летището — каза Ричърдс.
— Готово, мой човек.
Пристигнаха на летището в два без десет. Ричърдс мина, накуцвайки, покрай няколко ченгета, но те не му обърнаха никакво внимание. Купи си билет до Ню Йорк — това беше най-близко до ума. Пътниците бяха около четиридесет, повечето от тях задрямали бизнесмени и студенти. Полицаят в кабинката спа през целия път. След малко и Ричърдс задряма.
Приземиха се в три часа и шест минути. Ричърдс слезе и напусна необезпокояван летището.
В три и петнадесет таксито се носеше по надлеза Линдси. Прекосиха Сентръл парк по диагонал и в три и двадесет Ричърдс потъна в най-големия град на лицето на земята.
…междинно отчитане — минус 076…
Реши да се скрие в „Брант“ — не особено хубав хотел в Ийст Сайд. Тази част на града постепенно навлизаше в нова ера на благоденствие. И все пак „Брант“ се намираше на по-малко от миля от съвсем западналия Манхатън. Докато се регистрираше, той пак си спомни думите на Килиън — „Стой близо до своите хора“.
След като слезе от таксито, отиде пеша до Таймс Скуеър, не искаше да се регистрира в хотел в ранните утринни часове. Петте часа и половина от три и тридесет до девет часа прекара в едно нощно порнокино. Беше умрял за сън, но и двата пъти, когато задряма, го събуди усещането за пръсти, които леко пълзят по вътрешната част на бедрото му.
— Колко време ще останете, сър? — попита администраторът, поглеждайки името на Джон Гр. Спрингър в книгата.
— Не знам — каза Ричърдс, като се опитваше да звучи непринудено. — Нали разбирате, всичко зависи от клиентите.
Той плати шестдесет долара за два дни и взе асансьора до двадесет и третия етаж. Стаята имаше мрачен изглед към реката — мръсната Ийст ривър.
Стаята беше чиста, но неподдържана. Една врата я отделяше от банята и тоалетната и оттам се чуваше постоянният дразнещ шум от повреденото казанче. Ричърдс не можа да го отстрани дори когато намести поплавъка.