«Ще се опека тук. Ще се опека.»
Изведнъж усети, че стъпалата му висят в празно пространство. Опита се да погледне между краката си, но зад него беше прекалено тъмно, а очите му — прекалено раздразнени от светлината отпред. Налагаше се да рискува. Продължи назад, докато колената му стигнаха края на тръбата, легна и внимателно отпусна надолу краката си. Обувките му потънаха във вода, студена и стряскаща след горещината в шахтата. Новата тръба пресичаше под прав ъгъл тази, от която Ричърдс току-що беше излязъл, и беше по-голяма от нея — достатъчно, за да може да върви приведен. Гъстата, бавно течаща вода покриваше глезените му. Спря се за малко и погледна назад към входа на малката шахта — блестящ кръг от отразени пламъци. Това, че все още виждаше отблясъците от пожара, означаваше, че експлозията наистина е била голяма.
Ричърдс се опита да се убеди, че Ловците ще решат, че е изгорял в пъкъла на горящото мазе и няма да предположат, че се е измъкнал. В противен случай вероятно нямаше да открият пътя на бягството му, преди да потушат пожара. Този извод му даде известна сигурност. Но и изводът, че няма да го открият в Бостън, също бе изглеждал правилен.
«А може би наистина не те бяха открили. Кого всъщност видя около сградата?»
Не. Бяха те. Той знаеше. Ловците. Носеха със себе си мириса на злото. Той беше долетял до стаята му на петия етаж по някакви невидими подсъзнателни пътища.
Един плуващ плъх мина покрай него, а блестящите му очи го погледнаха за миг. Ричърдс ритна във водата след него. Плъхът продължи да плува по посока на течението.
…междинно отчитане — минус 067…
Ричърдс стоеше в началото на стълбата, смаян от светлината. Шум от улично движение не се чуваше, това добре, но светлината… Беше изненадан, защото му се струваше, че е вървял в каналите в продължение на часове. В мрака, където не проникваше никаква светлина и никакъв звук освен клокоченето на водата, тихото пляскане на някой плъх и странното трополене в други тръби («Какво ли ще стане, ако някой пусне водата в кенефа си точно над главата ми?»), ориентацията му във времето беше напълно разстроена.
Сега, когато погледна към капака на шахтата, видя, че дневната светлина още не е изчезнала. В металната плоча имаше няколко кръгли отвора и проникващите през тях, подобни на ярки моливи, слънчеви лъчи рисуваха малки светли кръгчета по гърдите и раменете му. Откакто бе застанал тук, над капака не бе преминала нито една кола на въздушна възглавница — само два тежки колесни автомобила и няколко мотоциклета, вероятно хонди. Това го караше да мисли, че е успял да стигне до старите централни квартали на града, до своите хора. Успял благодарение на късмета си, разбира се, или по закона на вероятностите, а не заради вътрешното си чувство за посока. Но въпреки всичко не смееше да излезе преди падането на мрака.
За да убие времето, той извади камерата, сложи касета и насочи обектива към гърдите си. Знаеше, че лентите са високочувствителни и записват при минимална светлина, а не искаше да се вижда много от това, което се намираше около него. Този път не проговори и не се опита да остроумничи. Беше прекалено уморен.
Когато лентата свърши, той я прибра при другата записана касета. Искаше му се да се отърве от мъчителното подозрение, почти увереност, че касетите издават местоположението му. Трябваше да ги надхитри. Трябваше да има начин за това. Ричърдс седна неудобно на третото стъпало и зачака тъмнината. От началото на бягството му бяха изминали близо тридесет часа.
…междинно отчитане — минус 066…
Момчето — седемгодишно, чернокожо, запалило цигара — се приближи до изхода на алеята и се вгледа втренчено в улицата. Беше забелязало внезапно и тихо движение там, където преди малко не бе имало никой. Сенки шаваха, замираха, отново се раздвижваха. Капакът на шахтата се повдигна. Спря и нещо под него — очи? — проблясна. Капакът рязко се отмести и издрънча на паважа. Някой («Или нещо?» — помисли си със страх момчето) излизаше оттам. Помисли си: «Може би дяволът излиза от ада, за да прибере Каси. Мама все разправя, че Каси ще отиде в рая, за да бъде с Дики и другите ангели.» Детето знаеше, че това са глупости. Всички отиват в ада, когато умрат, а дяволът ги ръчка с вилица в задниците. Беше виждал картина на дявола в една от книгите, които Брейдли бе откраднал от Бостънската библиотека. Раят беше за наркоманите. Сатаната чакаше другите.