…междинно отчитане — минус 055…
Понеделникът премина точно както неделята (работещият свят вече нямаше строго определен ден за почивка) до шест и половина вечерта.
Отец Огдън Граснър поръча вечеря в стаята си — руло Стефани (всеки, свикнал с по-добра храна от хамбургерите и таблетките с концентрати, би намерил ястията на ресторанта за отвратителни, но на Ричърдс те му се струваха превъзходни) и бутилка вино „Тандърбърд“ и се настани пред екрана, за да гледа „Бягащият човек“. Първата част, посветена на Ричърдс, протече почти по същия начин, както предишните две вечери. Звукът на записите бе заглушен от публиката в студиото. Боби Томпсън очароваше всички. В Бостън се претърсваше всяка къща. Всеки, който укрива беглеца, бе осъден на смърт. Докато излъчваха рекламите, Ричърдс се усмихваше. Не беше зле, донякъде всъщност дори бе смешно. Можеше да издържи всичко, само не и повторното излъчване на убитите полицаи.
Втората част на програмата бе съвсем различна. Боби Томпсън се усмихна широко:
— След последния запис, изпратен от чудовището, което носи името Бен Ричърдс, аз се радвам, че мога да ви съобщя една добра новина…
Бяха хванали Лафлин.
Бяха го забелязали в Топека в петък, но усиленото претърсване на града в събота и неделя не бе довело до нищо. Ричърдс бе предположил, че Лафлин се е промъкнал през кордона, както самият той бе направил. Но днес следобед две деца забелязали Лафлин, свит в един хангар на Управлението на пътищата. Китката му била счупена.
Показаха децата — Боби и Мери Каулз — широко усмихнати в камерата. На Боби Каулз му липсваше един зъб. „Интересно дали феята на зъбките му е дала петаче“ — помисли си мрачно Ричърдс. Томпсън гордо обяви, че Боби и Мери, „граждани номер едно на Топека“, ще дойдат утре вечер в студиото и Хизънър, губернаторът на Канзас, ще им връчи почетни грамоти и чекове за хиляда нови долара и ще им осигури безплатно снабдяване с детски храни „Фантуинкс“ за цял живот. Публиката избухна във възторжени викове.
Ричърдс отвратен отклони погледа си. Доповръща му се. Тънки, невидими пръсти започнаха да притискат слепоочията му. Някъде отдалеч думите продължаваха да достигат до него. Тялото било изложено на показ в ротондата на Канзаското кметство. Пред него вече се редели дълги опашки. В интервю един полицай, който бил на мястото на убийството, каза, че Лафлин не е оказал силна съпротива.
„О, колко сте доволни от това“ — помисли си Ричърдс. Спомни си Лафлин, киселия му глас и прямия, подигравателен поглед в очите му.
„Една приятелка от автородеото“.
Сега оставаше само едно голямо шоу. Голямото шоу беше Бен Ричърдс.
Вече не му се ядеше.
…междинно отчитане — минус 054…
Тази нощ сънува кошмар. Това беше странно, защото старият Бен Ричърдс никога не сънуваше. Още по-странен беше фактът, че той не съществуваше в съня си. Беше невидим и само наблюдаваше.
Стаята беше мрачна, а встрани от погледа му — съвсем тъмна. Отнякъде капеше вода. Ричърдс имаше чувството, че се намира дълбоко под земята.
Брейдли седеше на един обикновен дървен стол в средата на стаята, а кожени ремъци стягаха краката и ръцете му. Главата му беше обръсната като на отшелник. Заобикаляха го фигури с черни качулки. „Ловците — помисли си Ричърдс с нарастващ ужас. — О, Господи, това са Ловците!“
— Не съм го направил — каза Брейдли.
— Точно ти го направи, малки братко — отвърна нежно една от фигурите в качулка и заби игла в бузата на Брейдли. Брейдли изпищя.
— Ти ли го направи?
— Да го духаш!
Друга игла меко влезе в окото му и когато я издърпаха обратно, от него започна да се процежда безцветна течност. Погледът в пробитото око стана блудкав и потискащ.
— Ти ли го направи?