— Заври си го отзад.
Електрическа палка притисна врата му. Брейдли отново изврещя и косата му се изправи. Заприлича на карикатура от комикс.
— Ти ли го направи, малък братко?
— Филтрите предизвикват рак. Целите сте изгнили отвътре, мърши!
Извадиха и другото око.
— Ти ли го направи?
Брейдли, ослепен, се изсмя в лицата им. Една от фигурите направи знак и Боби и Мери Каулз се появиха от сянката, весело подтичващи. Започнаха да подскачат около Брейдли и да пеят.
— Кой се страхува от големия лош вълк, големия лош вълк, големия лош вълк…
Брейдли започна да крещи и да се гърчи на стола. Изглежда се опитваше да вдигне ръце пред лицето си. Песента ставаше все по-силна, кънтеше в усойното помещение. Децата започнаха да се променят. Главите им се удължиха и потъмняха, изпълнени с кръв. Устните им се отвориха и в тях заблестяха змийски зъби, остри като скалпели.
— Ще кажа — изпищя Брейдли. — Ще кажа. Ще кажа. Не го направих аз! Бен Ричърдс го направи. Ще кажа! Господи… Ох, Госп…
— Къде е той, малък братко?
— Ще кажа. Ще кажа. Той е в…
Но пеещите гласчета заглушиха думите му. Двете чудовища се приближаваха към врата на Брейдли, стегнат, изпънат като струна, когато Ричърдс се събуди, облян в пот.
…междинно отчитане — минус 053…
В Манчестър вече беше опасно. Не знаеше кое го накара да реши така — новините за жестоката смърт на Лафлин в Средния запад, сънят или просто някакво предчувствие.
Във вторник сутринта не отиде в библиотеката и остана в стаята си. Струваше му се, че всяка минута, прекарана в това място, е покана за бързия край на всичко. Гледаше през прозореца и във всеки прегърбен старец или безобиден шофьор на такси виждаше Ловец с черна качулка. Измъчваше го собственото му въображение. Струваше му се, че въоръжени мъже пълзят безшумно по коридора към неговата стая. Един огромен часовник отекваше в главата му.
Преодоля нерешителността си малко след единадесет часа. Беше невъзможно да остане. Знаеше, че са го надушили.
Взе бастуна си, бавно отиде до асансьорите, почуквайки с него, и слезе във фоайето.
— Излизате ли, отец Граснър? — попита дежурният администратор с приятната си, снизходителна усмивка.
— Почивен ден — отвърна Ричърдс, като гледаше рамото на чиновника. — Има ли кино в града?
Знаеше, че има поне десет, в осем от които прожектираха порнографски стереофилми.
— Ами-и-и-и… — рече предпазливо администраторът, — можете да отидете в центъра. Мисля, че дават филмите на Дисни…
— Прекрасно — отвърна бодро Ричърдс.
Запъти се към изхода и се блъсна в някакво растение в саксия по пътя си.
На две пресечки от хотела той влезе в една аптека, купи голямо руло бинт и две евтини алуминиеви патерици. Продавачът сложи покупките в продълговата пластмасова кутия и Ричърдс хвана такси от ъгъла на улицата.
Колата стоеше точно на същото място и ако гаражът беше под наблюдение, Ричърдс не го забеляза. Влезе и запали. За момент нещо го стегна, когато се сети, че няма шофьорска книжка под безопасно име, но това всъщност беше без голямо значение. Бездруго не вярваше, че новото му превъплъщение ще издържи една по-основна проверка. Ако има пътни блокади, щеше да се опита да ги разбие. Вероятно щяха да го застрелят, но и без това можеше да се смята за мъртъв от мига, в който го разпознаеха.
Пусна очилата на Огдън Граснър в жабката на таблото и потегли, като махна на момчето, дежурно на входа. То едва го погледна иззад порно списанието си.
В северните, безразборно застроени покрайнини на града спря, за да качи докрай налягането на въздуха в колата. Безброй гнойни пъпки бяха разцъфтели като кратери по лицето на младежа на компресора и той с трогателно усърдие избягваше да поглежда към Ричърдс. Дотук добре.
Включи се от 91-ва в 17-а магистрала, а оттам — в странично шосе без име или номер. Три мили по-нататък спря на една покрита с прах отбивка и загаси двигателя. Насочи огледалото към лицето си, колкото може по-бързо намота бинта около главата си и подпъхна края му. Някаква птичка цвърчеше неуморно в клоните на повяхнал бряст.
Не изглеждаше зле. Ако му останеше време в Портлънд, щеше да прибави и шина за врата.
Остави патериците на седалката до себе си и потегли. Четиридесет минути по-късно влезе в кръговото кръстовище преди Порстмут. Тръгна по 95-а магистрала, бръкна в джоба си и извади смачканото листче, което му бе оставил Брейдли.
С мек молив и внимателния почерк на самоук той бе написал:
„Стейт стрийт, номер 94, Портлънд
СИНЯТА ВРАТА, «ГОСТИ»
Елтън Паракис (и Вирджиния Паракис)“
Ричърдс го прочете с присвити очи и погледна напред. Голям жълто-черен полицейски хеликоптер кръжеше над магистралата, придружаващ патрулна кола на самия път. Заклещиха го за момент, след това продължиха нанякъде, като умело се промъкваха между колите по шестте пътни платна. Обикновена полицейска проверка.