Едно болезнено чувство на облекчение, появило се сякаш насила, стягаше гърдите му, докато той се носеше по пътя и изминаваше миля след миля. Искаше му се да се смее и в същото време му се повръщаше.
…междинно отчитане — минус 052…
Стигна в Портлънд без инциденти. Но до момента, в който навлезе в предградията, докато се движеше сред застроените квартали на Скарбърг (скъпи къщи, скъпи улици, скъпи училища с огради под напрежение) чувството на облекчение бе започнало отново да изчезва. Те можеха да бъдат навсякъде. Около него. А можеше и да ги няма.
Къщите на Стейт стрийт бяха стари, кафяви и полусрутени. Районът беше близо до един обрасъл с растителност парк, приличащ на джунгла — всички крадци, любовници, наркомани и мошеници на този малък град се събираха там. Никой не смееше да излезе на Стейт стрийт по тъмно, без полицейско куче на ремъка или няколко човека от бандата.
Номер 94 представляваше разпадаща се, опушена постройка със спуснати на прозорците зелени щори, отдавна забравили възрастта си.
Приличаше на умрял от старост човек с пердета на очите.
Спря до тротоара и слезе. По улиците бяха пръснати изоставени коли. Някои от тях, съвсем изгнили, се бяха превърнали в безформени купове желязо. До самия парк един стар стюдбейкър лежеше на една страна като умряло куче. Явно тук не беше царството на полицаите.
Ако оставиш колата си без наблюдение, след петнадесет минути ще са я наобиколили тълпа от хлапаци, облегнати на нея, храчещи, преценяващи я с поглед. След половин час някои от тези момчета ще са намерили лостове, ключове и отвертки. Ще ги потупват, ще ги въртят в ръцете си, ще ги сравняват помежду си, ще се сбият на шега. Ще ги вдигат към небето замислено, сякаш преценяват посоката на вятъра или приемат някакви тайнствени съобщения чрез тях. След един час колата ще заприлича на оглозган скелет, лишен от всичко, което може да се свали — от капаците на въздушните дюзи и цилиндрите до волана.
Едно момче дотича до Ричърдс, докато той наместваше патериците под мишниците си. Сгърчени, лъскави белези от изгаряния бяха превърнали едната половина от лицето му в някакво ужасно подобие на Франкенщайн.
— Искаш ли „Скаг“, мистър? Бива го. Право на луната те качва — момчето тихо се кискаше, а подутата, осеяна с буци кожа на обгорялото му лице се свиваше и подскачаше.
— Чупката — кратко му отвърна Ричърдс.
Момчето се опита да избие с ритник една от патериците, но Ричърдс замахна с другата и я стовари върху задника му. Момчето избяга, като псуваше непрекъснато.
Бавно изкачи хлътналите каменни стъпала и погледна вратата. Някога синя, сега боята беше избледняла и олющена, придобила цвета на изнуреното небе на пустинята. Секачът на някой вандал се бе погрижил за някога съществуващия звънец.
Ричърдс почука и зачака. Нищо. Отново почука.
Вече бе късно следобед и студът бавно пропълзяваше по улицата. От парка от другата страна слабо се чуваше тъжното пропукване на октомврийските клони, разделящи се с листата си.
Тук нямаше никой. Беше време да си тръгва. Въпреки това почука още веднъж, странно убеден, че вътре все пак има някой.
Този път беше възнаграден — звук от бавно тътрещи се чехли. Спряха пред вратата.
— Кой е? Нищо не купувам. Махай се.
— Казаха ми да ви се обадя.
Капачето на шпионката изскърца и едно кафяво око надникна отвътре. После капачето хлопна на мястото си.
— Не те познавам — кратко и ясно.
— Казаха ми да потърся Елтън Паракис…
Неохотно:
— А, ти си от ония…
Зад вратата започнаха да се превъртат ключалки, едно по едно да се издърпват резета. Освобождаваха се вериги. Чу се изщракване, когато се прибра езичето на една брава „Йейл“, после на още една. Тежката греда на резе „Трапболт“ издрънча, освободена от скобите си.
Вратата се отвори и Ричърдс се изправи пред една кокалеста жена с възлести ръце и без никакъв бюст. Лицето й беше гладко, почти като на ангел, но изглеждаше така, сякаш бе понесло безброй невидими удари, юмруци и ъперкъти в нерегламентирания си двубой с времето. Вероятно времето печелеше, но и тя не се даваше лесно. Беше почти метър и осемдесет висока дори с тънките, безформени чехли на краката, а подутите й от артрита колене приличаха на два дънера. Беше увила косата си в тюрбан от хавлиена кърпа. Кафявите й очи, които го гледаха дълбоко изпод веждите (самите вежди отчаяно се държаха над пропастта като планински храсти, борещи се с безводието и височината), бяха умни, но сякаш подивели от страх или от ярост. По-късно Ричърдс разбра, че тя е просто объркана, наплашена, олюляваща се на ръба на лудостта.