— Вие сте като лош сън. Като един от тези, които никога не свършват.
— Съжалявам.
— Аз не ви… — започна тя, но Ричърдс сложи ръка върху устата й и поклати глава. Произнесе само с устни «не» срещу широко отворените й очи.
Самолетът довърши завоя си бавно, много внимателно и започна да пълзи към пистите като малко пате, което за пръв път ще влиза във водата. Но самолетът беше огромен. На Ричърдс му се струваше, че той стои на едно място, а се движи земята.
«Може би всичко е илюзия» — помисли си той. — «Може би са прикрепили стереоекрани към илюминаторите и…“
Застави се да не мисли за това.
Стигнаха края на пистата за маневриране и самолетът тромаво зави надясно. Движеха се под прав ъгъл към пистите. Прекосиха Първа и Втора. Когато стигнаха Трета писта, машината зави наляво и спря. Холоуей се обади по интеркома:
— Излитаме, мистър Ричърдс.
Самолетът тръгна напред, в началото бавно, със скоростта на въздушен автомобил, а след това неочаквано и рязко ускори и на Ричърдс му се прииска да изкрещи от ужас. Ускорението го притисна в меката седалка, а светлините отвън започнаха да прелитат все по-бързо. Храстите и хилавите дървета на пустия, разкъсан от залеза, хоризонт се приближаваха. Двигателите ревяха все по-силно и по-силно. Подът отново започна да вибрира.
Ричърдс изведнъж усети, че Амелия Уилямс се е хванала с две ръце за рамото му, с лице, грозно и изкривено от страх.
„Господи, тя също никога не е летяла.“
— Тръгваме — каза Ричърдс. Започна да го повтаря непрекъснато, неспособен да спре. — Тръгваме. Тръгваме.
— Къде? — прошепна тя.
Не отговори. Той самият тепърва щеше да разбере.
…междинно отчитане — минус 025…
Двамата полицаи, дежурни на източния вход на летището, наблюдаваха как огромният лайнер се плъзга по пистата с все по-голяма скорост. Светлините му примигваха в оранжево и зелено в сгъстяващия се мрак, а воят на двигателите блъскаше в ушите им.
— Тръгна. Господи, тръгна.
— Къде? — попита другият.
Тъмният силует се отдели от земята. Шумът от двигателите заприлича на артилерийска стрелба рано сутрин. Самолетът се издигаше под прав ъгъл, реален, осезаем, прозаичен като пакетче масло в чиния, което никак не можеш да свържеш с полет.
— Мислиш ли, че има динамит?
— По дяволите, не знам.
Грохотът достигаше до тях на заглъхващи вълни.
— Но едно нещо ще ти кажа — първият обърна гръб на изчезващите светлини и вдигна ръката си. — Радвам се, че взе онова копеле със себе си. Маккоун.
— Може ли да ти задам един личен въпрос?
— Ако не съм длъжен да отговоря.
— Иска ли ти се да дръпне спусъка?
Полицаят дълго време не отговори. Звукът от самолета ставаше все по-слаб, докато накрая се превърна в спомен, от който земята продължаваше слабо да потрепва.
— Да.
— Мислиш ли, че ще го направи?
Една усмивка проблясна в тъмнината:
— Мисля, че ще гръмне много, много силно, приятелю.
…междинно отчитане — минус 024…
Земята бе пропаднала под тях.
Ричърдс беше впил поглед навън, омагьосан, хипнотизиран от гледката. По време на предишния си полет бе спал, сякаш за да запази сетивата си за този. Небето беше помръкнало и приличаше на кадифе, с цвят, спрял на границата между тъмновиолетовото и червеното. През него надничаха потрепващи звезди. На западния хоризонт всичко, което още напомняше за слънцето, беше една оранжева ивица, която не хвърляше никаква светлина на Земята. Под тях някакъв град се бе превърнал в гнездо от светли точки. Ричърдс реши, че е Дери.
— Мистър Ричърдс?
— Да — той подскочи в креслото си като ужилен.
— Сега летим, като описваме големи кръгове във въздуха над летище Войт. Чакаме инструкциите ви.
Ричърдс се замисли. Не трябваше да се издава.
— Коя е минималната височина, на която можете да летите?
Настъпи дълго мълчание, докато пилотите се съвещаваха.
— На седемстотин метра все още ще е безопасно — каза предпазливо Холоуей. — Ще бъде против заповедите на Управлението за национална безопасност, но…
— Няма значение. Принуден съм до известна степен да се оставя в ръцете ви, мистър Холоуей. Много малко разбирам от летене и предполагам, че са ви информирали за това. Но, моля ви, не забравяйте, че хората, които са пълни с гениални идеи как да ни изиграят, са долу на земята, извън всяка опасност. Ако ме излъжете за нещо и разбера…
— Никой няма да лъже. Единствената ни цел е да приземим това нещо така, както излетяхме.
— Добре. Добре — Ричърдс отново се замисли.