— Убий ме! Защо просто не ме убиеш? — Запълзя назад, по-далече от протягащата се ръка на Манек. — По-добре просто ме убий, тук и веднага!
Манек спря. Главата му се кривна на една страна и той изгледа Рамон със странно, птиче любопитство. Горещите оранжеви очи се надвесиха над него немигащи.
— Трябва да ям — продължи с по-благоразумен тон Рамон. — И съм жаден. Трябва да си почина. Не мога да използвам ръцете и краката си, ако са вързани така. Не мога да стоя дори, камо ли да вървя! — Усети, че гласът му отново се е извисил, но не можеше да го спре. — Слушай, тъпанар с тъпанар, трябва да се изпикая! Аз съм човек, а не машина! — С върховно усилие се надигна на колене. — Това ли е аубре? А? Добре! Убий ме тогава! Не мога да продължа така!
Гледаха се мълчаливо. Рамон, изтощен от избухването си, дишаше накъсано и се олюляваше. Манек го огледа внимателно, зурлата му потрепери. Накрая съществото каза:
— Ти притежаваш ретехуе?
— Откъде да знам, мамка му? — изграчи Рамон, гърлото му беше пресъхнало. — Ебал ли съм го какво е? — Стегна се колкото можеше и изгледа с гняв чуждото същество.
— Ти притежаваш ретехуе — повтори съществото, но този път не беше въпрос. Пристъпи бързо напред и в първия миг Рамон потръпна, уплашен, че смъртта, която си бе поискал, идва. Но вместо това Манек го освободи от връзките.
Отначало не почувства нищо в ръцете и краката си: бяха мъртви като изсъхнало дърво. След това усещането отново потече в тях, парещо като лед, и те започнаха се гърчат в конвулсии. Рамон изопна стоически лицето си, но Манек трябва да беше забелязал и изтълкувал вярно внезапната бледнина на кожата му, защото се наведе и започна да разтрива ръцете и краката му. Рамон се присви при допира — напомни му отново за змийска кожа, суха, твърда и топла, — но силните пръсти на чуждото същество се оказаха изненадващо ловки и нежни, освободиха стегналите се на възли мускули и Рамон откри, че контактът не го отвращава чак толкова. Пропъждаше болката в края на краищата, и това беше важното.
— Крайниците ти имат недостатъчно стави — отбеляза Манек. — Тази поза нямаше да е неудобна за мен. — За да покаже, заогъва ръцете си под невъзможни ъгли. Затворил очи, Рамон почти можеше да повярва, че слуша човешко същество — испанският на Манек бе много по-съвършен от този на съществото в ямата, а в гласа му се долавяше по-малко от ръждивия машинен тембър. Но отвореше ли очи, отново виждаше ужасното чуждо лице, грозно и зверско, само на педя от своето, и стомахът му се обръщаше отново, и той за пореден път трябваше да се приспособи към факта, че си говори с чудовище.
— Сега се изправи — каза Манек. Помогна на Рамон да се вдигне и го подкрепи, докато той тъпчеше бавно в полукръг като в ритуален танц на окуцял племенен шаман, та схванатите мускули да се отпуснат и кръвообращението да се възстанови. Най-сетне можеше да стои, без да го държат, макар краката му да се огъваха от напрежение.
— Загубихме време тази сутрин — каза Манек. — Цялото това време можеше да се приложи в изпълнение на функциите ни. — Рамон почти си представи, че чува въздишката му. — Преди не бях изпълнявал такъв тип функция. Не разбрах, че притежаваш ретехуе, и съответно не отчетох всички фактори. Поради това ще се наложи да търпим забавяния.
Рамон изведнъж разбра какво би трябвало да означава ретехуе. Беше по-скоро изумен, отколкото ядосан.
— Как не си могъл да разбереш, че съм разумен? Не беше ли там през цялото време, докато говорих с бялото нещо в ямата?
— Ние присъствахме, но все още не бях интегриран — отвърна простичко Манек. Не изясни повече и Рамон трябваше да се задоволи с това. — След като вече съм, ще те наблюдавам внимателно. Ти трябва да демонстрираш ограниченията на човешкия поток. След като бъдем информирани, пътят на човека ще се предвиди по-добре. — Посочи с жест около тях. — Тук е последното място, където човекът беше видян. — Гласът му беше дълбок и звучен и на Рамон му се стори, че прозвуча едва ли не тъжно. — Ще започнем тук.
Рамон се огледа. Наистина имаше следи от малък импровизиран бивак. Скромен навес, достатъчно голям, за да се спи в него, направен от зелени клони, вързани с ивици дървесна кора. В оградената с камъни дупка за огнището беше останала пепел — ченгето беше пекло нещо на овъгления край на пръчка. Човекът, когото бяха пратили да залови Рамон, явно беше прекарал достатъчно време на открито, за да знае как да оцелява с каквото намери. Браво на него.