Манек стоеше безмълвен до костенобялата кутия, дебелият месест сахаел бе прикрепен към ръката му. Рамон го загледа, очакваше да види каква стратегия ще приложи съществото. Чужденецът обаче не предприе нищо. След няколко минути неловко мълчание Рамон се покашля.
— Чудовище. Ей. След като вече сме тук, какво точно искаш да направя, а?
— Ти си човек — каза Манек. — Дръж се така, както би се държал той.
— Той има инструменти и дрехи, не е вързан на каишка — отвърна Рамон.
— Твоето сливане ще бъде приблизително в началото — каза Манек. — Това се очаква. Няма да бъдеш наказван за това. Нуждите ти ще те доведат до сходно течение. Това е достатъчно.
— Като стана дума за нужди и течение, казах ти, че ми се пикае.
— Това е добре. Започни с осъществяване на пикаене.
Рамон се усмихна.
— Остани тука тогава, а аз ще осъществя пикаене.
— Ще наблюдавам — заяви Манек.
— Искаш да ме гледаш как пикая?
— Ще изследваме бреговете, които ограничават възможните канали на човека. Ако тази задача е необходимост за съществуването му, ще я разбера.
Рамон сви рамене.
— Просто имаш късмет, че не съм срамежлив в тия неща — подхвърли и закрачи към най-близкото дърво. — Някои и една капка не могат да пуснат, ако ги гледат.
Земята беше камениста, а стъпалата му бяха станали чувствителни. Дългата баня в гела на съществата явно беше размекнала всички мазоли. Докато опикаваше дървото, Рамон се помъчи да осмисли поведението на чуждото същество. Ограниченията на човешкия поток, беше казало то. Като за същество, толкова силно съсредоточено върху прагматичните резултати, странният интерес на Манек към нуждата на Рамон да уринира трябваше да изглежда неуместен. Не приличаше на дейност, особено важна за залавянето на беглеца. Но съществото също така не беше знаело и че завързването на ръцете му отзад ще го затрудни. Може би тия чудовища се нуждаеха от него, за да разберат какви са навиците на хората. Оказваше се, че е нещо повече от ловна хрътка. Само с това, че е човек, той беше водач за тях.
След като изпразни мехура си, се позабави, възползваше се от възможността да насочи ума си към измисляне на стратегия. Не можеше да откаже на тия същества. Демонстрирането на болката, която можеше да причини „каишката“ му, го бе убедило в това. Но в каторжния труд съществуваше дълга история на протести, в които нещата просто отнемаха повече време и материал от очакваното. Забавяния. Рамон можеше да бачка за тия дяволи, но не беше длъжен да е добър работник. Щеше да се движи бавно, да обяснява тънките детайли около пикаенето, срането, ловуването и правенето на капани толкова дълго, колкото Манек щеше да позволи. Всеки час, който Рамон можеше да похаби, щеше да е още един час за ченгето, за да може да се върне в цивилизацията и да изпрати помощ. Как щяха да се развият нещата, след като станеше това, Рамон не знаеше.
Тръсна два пъти пениса си, колкото наистина се полагаше, след което пусна туниката надолу, за да покрие коленете му. Огромната глава на Манек се поклати, но дали това беше знак на одобрение, или отвращение, нямаше как да се разбере.
— Завършен ли си? — попита Манек.
— Разбира се — отвърна Рамон. — Напълно, засега.
— Имаш ли други нужди?
— Ще трябва да намеря прясна вода за пиене — каза Рамон. — И храна. Трябва да ям.
— Сложни химични съединения, чийто потенциал може да се усвои, за да се улесни потокът и да се предотврати разливане — каза Манек. — Това е мехибан. Как ще произведеш това?
— Да го произведа? Няма аз да го правя. Ще го хвана. Ще го ловя. Вие какво правите, по дяволите?
— Ние консумираме сложни химични съединения. Те са ае еут-елои. Направени неща. Но оекх, който имам, няма да те нахрани. Как добивате храна? Ще ти позволя да си я произведеш.
Рамон се почеса по ръката и сви рамене.
— Ами, ще убия нещо. Ще се опитам да си направя прашка, може да убия някой плескун или гущерица, но ми пречи това шибано нещо във врата. Няма да искам да ми го махнеш, а само да го удължиш достатъчно, за да мога да ти покажа как става, а?
Манек остана равнодушен като дърво.
— Не си го и мислех, чудовище. Значи ще е капан. Може да отнеме повече време, но ще стане. Хайде.
Всъщност най-бързото и най-лесното щеше да е да събере захарни бръмбари. Беше видял няколко, дори и толкова дълбоко под дървесния балдахин. Половин час бране на миани пък щеше да му донесе едно скромно ядене — толкова далече на север човек можеше да ги бере от дърветата с шепи. Изхранването в дивата земя не беше трудно. Аминокиселините, изградили биосферата на Сао Пауло, бяха почти идентични с тези на Земята. Но това щеше да е прекалено просто, щеше да им позволи да се придвижат бързо, към следващата фаза в техния лов, каквато и да беше тя. Тъй че Рамон се залови да учи извънземния как се правят капани.