Екипировката му се беше изпарила заедно с фургона, разбира се. Ако идеята наистина беше, че ще хваща вечерята си лесно и добре, това щеше го ядоса. Но тъй като намерението му сега беше да бави, това обстоятелство само го подразни. Шибаните същества бяха унищожили фургона му в края на краищата.
Зарови из храстите за необходимите за клопката неща: жилава лиана, няколко по-дълги пръчки, достатъчно изсъхнали, за да се чупят, но и достатъчно зелени, та първо да се огънат, шепа плодове, местен еквивалент на ореха — с лепкава ядка, която миришеше на мед и смола, — които да послужат за примамка. Подразни се, когато откри, че от всичко това го заболяват пръстите, които по-рано бяха закоравели като стара кожа. Сиропената баня, в която го бяха киснали извънземните, явно беше стопила всички мазоли и от ръцете му, поради което пръстите му се оказваха почти непригодни за истинска работа. През цялото това време Манек го наблюдаваше мълчаливо. Рамон се усети, че обяснява процеса, докато работи. Тежкият безмълвен поглед на съществото го изнервяше.
Когато най-сетне нагласи клопките, отведе Манек в храстите, за да изчакат някое нищо неподозиращо животинче да се завърти наоколо. Едва ли щеше да отнеме много време — животните толкова далече на север бяха наивни, не познаваха капани, никога досега не бяха улавяни от човешки същества, тъй че бяха лесни за хващане. Все пак щеше да се помотае колкото се може по-дълго, преди да провери капаните.
Седнаха сред храсталаците. Манек го наблюдаваше с нещо, наподобяващо ту дълбоко любопитство, ту нетърпение, но най-вероятно беше чувство, което Рамон не бе изпитвал никога, нито бе чувал да го назовават.
— Съществото-храна ще дойде при теб, за да бъде свършено ли? — попита Манек с тъжния си звучен глас.
— Не и ако вдигаш такъв шибан шум — изшепна Рамон. — Не че имаме съгласието му.
— То е незнаещо? Това е ниедутои?
— Не знам какво означава това — отвърна Рамон.
— Интересно — каза Манек. — Ти разбираш цел, разбираш убийство, но не ниедутои. Ти си смущаващо същество.
— Казват ми го непрекъснато.
— При какви обстоятелства убиваш?
— Аз ли?
Манек не каза нищо. Рамон въздъхна. Жегна го яд, че разваля лова, макар и да си напомни, че всичко все пак е игра за печелене на време.
— Хората убиват по всевъзможни причини. Ако някой се кани да те убие, убиваш го първи. Или ако чукат жена ти. Или защото са толкова бедни, че трябва да ограбят някого за пари. Това може да стигне далече. Или ако някой обяви война, тогава войниците тръгват и се избиват. Или понякога… понякога просто влезеш в погрешния бар и почнеш да се държиш като cabrón и някой може да се ядоса и да те убие за това.
За миг все едно се беше върнал в „Ел Рей“. Не можеше вече да си спомни какво точно беше казал еуропеото, за да започне всичко. Подробностите бяха мътни и несигурни, като полузабравен сън. Имало беше машина пачинко, малките й стоманени топки отскачаха бясно от мрежата игли. И една жена с права черна коса. Не че мъжът беше казал нещо на Рамон. Просто никой не го харесваше тоя шибаняк. Всеки искаше да му срита задника, но Рамон бе този, който го направи.
„Защо всъщност го уби?“
Рамон потръпна. Твърдият поглед на Манек все едно надничаше в душата му, сякаш всяка истина и лъжа в дългия му жалък живот бе изписана на лицето му. Изведнъж го обзе срам.
— Обявил си война на съществото-храна — звънна отново гласът на Манек и чувството за вина моментално го напусна. Манек го разбираше толкова, колкото куче можеше да прочете вестникарска новина. Въздържа се да се засмее с усилие на волята.
— Не — отвърна Рамон. — То е просто животно. Аз имам нужда от храна. То е храна. Това не е убийство, само лов.
— Съществото-храна не се ли убива?
— Да, добре. Хубаво. Убиваш животни, за да ги изядеш, ако ти трябва храна. — Помълча, след което добави: — И също ако чукат жена ти.