Беше му дало оръжие.
Беше допуснало грешка. И щеше да умре заради нея.
Постара се да надвие внезапния приток на адреналин, да задържи ножа спокойно и ръцете му да спрат да треперят. Надвесен над работата си, докато отрязваше задните люспести крака на телцето, Рамон хвърли поглед към Манек. Съществото като че ли не беше забелязало нищо. Проблемът беше къде да го удари? Да го прониже в тялото беше твърде рисковано — не знаеше къде са жизнените органи и не можеше да е сигурен, че ще нанесе смъртоносен удар. Манек беше много по-едър и по-силен от него. Съзнаваше, че в по-продължителна борба ще загуби. Трябваше да стане бързо. Гърлото, реши той в изблик на възбуда, все едно че полетя. Щеше да посече с ножа толкова дълбоко в гърлото, колкото можеше. Съществото имаше уста и дишаше, в края на краищата, тъй че някъде в гърлото трябваше да има дихателна тръба. Успееше ли да я прекъсне, щеше да е само въпрос да остане жив достатъчно дълго, докато Манек не се задави в собствената си кръв. Шансът беше малък, но Рамон бе готов да рискува.
— Виж тук — каза той и вдигна гордитата. Одраната плът беше мека и розова като на риба тон. Манек се наведе точно както Рамон се надяваше, очите му се взряха в трупчето в лявата му ръка, пропускайки ножа в дясната. Замайващата възбуда пред убийството го изпълни все едно беше на улицата пред бара в Диеготаун. Чудовищата не знаеха, че съществото, което бяха пленили, също можеше да бъде чудовище! Изчака, докато Манек извъртя леко главата си, за да огледа гордитата по-добре, при което оголи нашарената с черни и жълти ивици плът на гърлото си, и удари…
И изведнъж се намери проснат по гръб на земята, зяпнал виолетовото небе. Стомашните му мускули се бяха стегнали на възел и дишаше тежко, на пресекулки. Болката го беше поразила като гигантски каменен юмрук, беше го смазала и отхвърлила настрани. Беше свършила за едно мигване на окото, твърде бързо, за да я запомни, но тялото му все още беше изтръпнало и трепереше от шока. Беше изпуснал ножа.
„Глупак“, помисли Рамон.
— Интересно — каза Манек. — Защо направи това? Аз не представлявам никаква опасност за теб, така че не е необходимо да се защитаваш. Не съм храна за теб, така че не е необходимо да ме убиваш, за да ядеш. Не си ми обявил никаква война. Не съм ходил в бар, нито имам пари. Не съм чукал жена ти. И все пак изпитваш подтик да убиваш. Какво е естеството на този подтик?
Рамон щеше да се разсмее, стига да можеше. Беше комично и трагично, и заслужено след отчаяния му изблик. Надигна се и седна. Погледна изцапаните си с кръвта на гордитата ръце.
— Ти… — почна задъхано. — Ти знаеше.
Перата на Манек настръхнаха и се отпуснаха. Злият, неумолим оранж на очите му блестеше на меката светлина, процедила се през горския балдахин.
— Сахаел участва в твоя поток — заговори съществото. — Няма да позволи от твоя страна действия, които биха възпрепятствали твоето татекреуде. Ти не можеш да ми навредиш по никакъв начин.
— Можеш да четеш мислите ми значи.
— Сахаел може да предотврати действие, ако е аубре, преди действието да бъде извършено. Не разбирам „четеш мислите ми“.
— Знаеш какво мисля! Знаеш какво ще направя, преди да съм го направил.
— Не. Пиенето от първоначалните намерения би нарушило потока и би повлияло на твоята функция. Ти биваш коригиран само когато намерението ти изразява аубре.
Рамон избърса очите си с опакото на ръката си.
— Значи не можеш да разбереш какво мисля, но можеш да разбереш какво се каня да направя?
Манек обмисли мълчаливо въпроса му, след което отвърна:
— Всяко движение е каскада от намерение към действие. Сахаел пие от горната част на каскадата. Намерението за действие предшества действието, така че не можеш да действаш, преди аз да съм разбрал за действието, което предприемаш. Опити да ми навредиш не могат да бъдат изпълнени и ще бъдеш наказан. Ти си примитивно същество, след като не знаеш това. — Кривна глава и го изгледа съсредоточено. — Моля, върни се към конкретния въпрос. Какво е естеството на този подтик? Защо желаеш да ме убиеш?
— Защото човек трябва да е свободен — отвърна Рамон и дръпна безпомощно залепената за гърлото му месеста каишка. — Държите ме пленник!