— Какво ще кажеш за една вечеря, а? — попита делово след това Рамон, като се мъчеше да се отърси от срама си. — Още храна? Бездруго вече е твърде късно да ходим където и да било.
— Ти току-що изпразни вътрешностите си — каза Манек. — Сега ще ги пълниш отново ли?
— Това е да си жив — отвърна Рамон. — Ядене и сране, не спират, докато не умреш. Мъртвите човеци не серат, нито ядат, но живите трябва да го правят, иначе скоро ще спрат да живеят. — Осени го неочаквана мисъл и той погледна лукаво извънземния. — Човекът също ще трябва да яде. Човекът, когото преследваш. Няма да е зле да научиш как ще го прави. Ще ти покажа как се лови риба.
— Няма ли да слага клопки? Като теб преди малко?
— Ще слага — отвърна Рамон. — Но ще ги слага във водата. Ела. Ще ти покажа.
След като чуждото същество разбра какво му трябва, реши да съдейства. Приготвиха груб рибарски прът от тънък сух клон от гигантската куркума наблизо и — след отегчителни обяснения с Манек, на когото му трябваше доста време, докато разбере какво иска Рамон — намотка бяла гъвкава метална корда, осигурена от Манек. Друга, по-твърда, беше извита за кука, а Рамон обиколи по брега, обръщайки камъните, докато не намери един тлъст оранжев бръмбар, който да използва за стръв. Зурлата на Манек затрепери от внезапен интерес, докато Рамон нанизваше насекомото на куката.
Рамон го отведе до едно по-удобно място край потока и метна въдицата. Докато държеше пръта, от време на време хвърляше крадешком погледи към Манек. Съществото стоеше неподвижно и наблюдаваше водата. Въпреки цялото нетърпение, което издаваше понякога около продължаването на задачата им, сега изглеждаше съвършено доволно да стои така, вцепенено, толкова дълго, колкото потрябва. По средата на потока Рамон зърна за миг синкавото проблясване на скочила над водата риба, но нищо не захапваше стръвта му. Изобщо не беше от най-търпеливите и започна да се изнервя. За да запълни времето, си заподсвирква една тъпа мелодийка, на която Елена го беше научила в началото на връзката им. Не можеше да си спомни думите, които вървяха с нея, но беше все едно. Песента го накара да се замисли за Елена: дългата й черна коса и бързите й ръце, хванали мазоли от многото часове в малката й зеленчукова градина. Беше дребничка и мургава, много хубава, макар лицето й да беше нашарено с кратерчета, останали от някаква детска болест. Понякога Рамон погалваше белезите с пръсти и тогава Елена извръщаше поглед настрани. „Престани“, казваше му. „Престани, напомняш ми колко съм грозна“. А после, ако не беше пил прекалено, той отвръщаше: „Не, не, не са толкова лоши, много си красива“. Но Елена така и не му вярваше.
— Какъв е този звук, който правиш? — попита Манек и го откъсна от унеса.
Рамон се намръщи.
— Подсвирквах си, чудовище. Една песничка.
— „Подсвирквах“ — повтори съществото. — Друг език ли е това? Не разбирам, макар че чувам структура, подреждане. Обясни значението на това, което казваш.
— Нищо не казвах — отвърна Рамон. — Беше музика. Вие нямате ли музика?
— Музика — повтори Манек. — Аа. Подреден звук. Разбирам. Извличаш удоволствие от последователното подреждане на определени шаблони. Ние нямаме музика, но е интересна математическа функция. Да подреждаш това, което случайно разширява потока. Можеш да продължиш подсвиркването на музика, човек.
Рамон не прие поканата му. Издърпа въдицата и заметна отново. Първото клъвване донесе нещо, което не беше виждал никога. Това не беше странно — всяка седмица имаше нови твари, уловени в мрежите в Диеготаун и Лебедова шия, толкова малко все още беше позната Сао Пауло. Уловеното се оказа тумбест сив дънен обитател, чиито люспи бяха нашарени с бели, леко пъпчиви издутини. Изсъска му, когато го освободи от куката, и той с отвращение го хвърли обратно във водата. То цопна и изчезна в бързея.
— Защо изхвърли храната? — попита Манек.
— Беше чудовищна — отвърна Рамон. — Като тебе.
Намери нова буболечка и продължиха да наблюдават водата. Нощта бавно настъпваше. Небето над горския балдахин преля към изумителния виолет на залеза на Сао Пауло. Затанцуваха зелени, сини и златни петна. Загледан в тях, Рамон за миг почувства дълбокия покой, който винаги му даваше дивата земя. Макар да бе пленник, макар плътта му да бе пронизана от сахаел, небето беше красиво и носеше утеха.