— Прав си — каза Манек. — Това плюене на въздух е основната достъпна за теб форма на комуникация. Вярно е, че трябва да се включа в по-висшите ти функции, за да ти помогна да избегнеш аубре. И ако разбера по-добре механизма на една некоординирана същност, природата на човека също ще стане по-ясна.
— Това прозвуча почти като извинение, чудовище — каза Рамон.
— Този термин е странен. Аз не съм изпаднал в аубре. Нямам причина да изразявам съжаление.
— Да, добре. Щом казваш.
— Но ако желаеш да говорим, ще съучаствам по този начин. Наистина разполагам със сензори. Те са в естеството на юнеа, както пиенето от твоя поток е в естеството на сахаел, или ръководството и насочването на тази форма — съществото посочи себе си — е в моята. Човекът обаче до голяма степен е като другите същества и откриването на каналите, в които е обвързан, е деликатно.
Рамон сви рамене.
Най-добрият им шанс да хванат полицая беше да се отправят на запад към Рио Ембудо, да продължат още на юг от мястото, докъдето можеше да е стигнал пеш, и да изчакат там край реката, докато кучият син не се появи на сала си. Но ако съществото виждаше нещата по друг начин, Рамон не изпитваше особена охота да го просвещава. Ако Манек държеше да се лашка безсмислено насам-натам като топки на мисионер, Рамон нямаше нищо против.
— Какво ще правиш с нещастния шибаняк, щом го хванеш?
— Коригираме илюзията за съществуването му — отвърна Манек. — Да бъдем забелязани не може да се случи. Илюзията, че се е случило, е основно противоречие, гаесу, отрицание на реалността. Ако е било възможно да бъдем видени, нямаше да сме това, което сме, нямало е никога да сме били това, което сме. Това, което не може да бъде намерено, не може да бъде намерено. Това е противоречие. Трябва да се разреши.
— Това е безсмислено. Човекът вече ви е видял.
— Той все още е в плен на илюзията. Ако бъде възпрепятстван да стигне до своя вид, информацията не може да се разпространи. Ще трябва да бъде коригиран. Илюзията за неговото съществуване ще трябва да бъде премахната. Ако той е реален обаче, ние не може да сме.
Рамон разви едно парче риба, изсмука месото и пусна костта на пода на летящата кутия.
— Знаеш ли, чудовище, за да схвана безсмислиците ти, трябва да пия поне половин нощ.
— Не разбирам.
— Точно там е проблемът, cabrón.
— Твоето поглъщане на течност влияе на комуникацията ти? Времето в бивака не беше ли достатъчно да изразиш това?
— Онова беше речна вода — отвърна раздразнено Рамон. — Алкохол. Имам предвид да пия алкохол. Леле, срещнал съм единствения дявол в ада, който изобщо не е чувал за силно питие.
— Обясни „силно питие“.
Рамон се почеса по корема. Гладката кожа под пръстите му за миг му се стори странна. Как можеше да обясни пиенето — истинското пиене — на същество с шибан дяволски ум?
— Има едно нещо. То е течно — започна той. — Нарича се алкохол. Получаваш го от неща, които ферментират. Ферментиране. Разпадане. Картофите правят водка, а гроздето прави вино, а ечемикът прави бира. И когато го пиеш, когато човек го пие… извисява го над него самия. Разбираш ли? Всичко, което уж трябва да бъде, не го бърка повече. Всичкия дребен шибан боклук, дето му пречи, това го разкарва, отпуска те малко. Майната му. Не знам. Все едно да разправяш на девственица какво е да се чукаш.
— Отслабва връзките — каза Манек. — Прави те свободен.
Спомените отново връхлетяха Рамон. Светът изчезна.
Беше на четиринайсет, с двете дълги години пред него, докато реши да се запише в един работен екип и да се махне от Земята. Август донесе гръмотевични бури в планините на Мексико, огромни бели облаци, които ставаха тъмносиви отдолу. Рамон бе слязъл от малкото планинско пуебло и сега живееше в бараката на едно по-голямо момче, в бидонвил на северния склон на едно плато край Мексико Сити.
В деня на спомена, който го споходи, седеше на безформената купчина гнила дървения и изтъркана пластмаса, която двамата с по-голямото момче наричаха на шега своята „предна веранда“, и наблюдаваше как облаците се оформят и издигат към небето. Бурята щеше да стигне до тях през нощта, поне така си мислеше. Опитваше се да прецени дали съборетината ще издържи, или ще се срути под напора на силния вятър и дъжда. И точно тогава по-голямото момче се появи, крачеше наперено по тясната кална уличка, отделяща едната редица бараки от другата. Водеше момиче — прегърнал го беше през кръста с едната си ръка. В другата държеше бутилка.