Но не това беше критичният проблем. Важният момент беше, че взривът бе насочен нагоре. Той закрачи около кратера, накуцваше, щом го пронижеше болката от раната в крака. Кратерът беше заоблен и с грубо триъгълно очертание. Рамон вече почти можеше да си представи как е било направено. Клонът беше нагласен като взривяващ механизъм, особено чувствителен към сравнително стабилния камък, но всеки, който свалеше ризата или изместеше самия клон, също щеше да взриви зарядите. Двойникът му не беше знаел от коя посока ще се приближат преследвачите му и беше заредил взривовете така, че да образуват груб кръг. Беше заложил всичко в този единствен капан и залогът не беше никак лош.
Рамон се наведе, пръстите му забърсаха пръстта по-скоро заради простото удоволствие от допира, отколкото от очакване, че ще научи нещо повече. Пръстта миришеше силно на взривно вещество. Зачуди се какво ли е било усещането, докато другият Рамон е поставял капана. Радостна възбуда или изпънати докрай нерви? Или и двете? Да рови и да намества сондажните заряди и импровизирания взривател, и да работи с осакатената дясна ръка при това. И беше подействало. Юнеа беше разбита, Манек — лошо ранен. Резултатът вече беше равен — удар за удар, фургон за летяща кутия. Обзе го смътно предчувствие, че другото му „аз“, там някъде сред дърветата, ще спечели.
— Ей, чудовище! — извика Рамон. Манек не беше помръднал от мястото си при ръба на кратера. Мълчанието му, толкова злокобно преди, сега приличаше по-скоро на слабост. Рамон закуцука към него. — Умрял ли си? Не можеш ли да ме чуеш?
— Чувам те — отвърна Манек.
— Напълно сигурен съм, че е използвал всичките три заряда. Повече такива неща няма да има.
Манек не отговори. Рамон се изплю и се почеса по темето. Извънземният потрепери и наведе глава. Перата по нея увиснаха като увехнал бръшлян.
— Не успях да изпълня своето татекреуде — проговори съществото. — Увреден съм. Човекът постигна успех. Ще се върнем при другите да обсъдим.
— Не! — каза Рамон и в главата му изплуваха ужасяващи образи от кошера на странниците. Не можеше да се върне в онова, да остане затворен в задушаващия мрак до края на живота си; ловът трябваше да продължи, иначе нямаше никаква надежда да се освободи от това същество. — Той трябва да е наблизо. Вече не разполага с нищо. Какво, ще ни спре с един ловен нож и с мръсните си панталони?
— Аз съм отслабен — каза Манек.
— Той също! Откъснали сте шибания му пръст! Гноясва вече няколко дни. Той бяга дни наред. Скоро ще рухне!
Манек мълчеше. Рамон се помъчи да го разбуди със силата на волята си, опита се да вкара нещо — гняв, решимост, дълг, жажда за мъст, каквото и да е — по наранения сахаел и в плътта на съществото. Не можеше да се върнат. Не биваше.
— Това ли е шибаното ти татекреуде, да се предадеш и да побегнеш при шибаната си мама? Като страхливец? Това ли е? Човекът още е жив, още върви към Фидлърсджъмп, само че ние вече знаем накъде отива. Можем да го догоним. Ако се затътрим обратно, ще отнеме дни. Дотогава може да е стигнал къде ли не. Ще е твърде късно да му попречим да разкаже на всички за вас!
Манек не отговори и Рамон продължи натиска:
— Този капан, който е заложил! Не можеше да изтрае много дълго. Нещо щеше да го задейства случайно. Не, той е наблизо. Вероятно се е задържал, за да види дали ще се задейства. Дори да се е качил на дърво някъде, не може да е далече. Все още можеш да го хванеш.
Главата на Манек бавно се завъртя. Съществото като че ли отказваше. Рамон изстина. Не можеше да свърши така. Трябваше да продължат след другия Рамон. Трябваше. Трябваше да има нещо… някакъв начин да принуди ранения извънземен да продължи, вместо да му позволи да се огъне и да побегне. Ръцете му затрепериха, умът му заработи бясно. Едва се сдържа да не се нахвърли върху Манек, да го срита, да го зашлеви, да го принуди да направи каквото трябва. Когато заговори, се изненада от собствените си думи:
— Какво ще си помислят за тебе? Другите там, в планината, братята ти? Те знаят, че си тук. Знаят защо и не можеш да ми кажеш, че не ти се възхищават заради това. Искаш да се върнеш със срам от този провал и да видиш как ще те погледнат ли? Чудесно. Искаш да знаеш какво е, когато твоите ти обърнат гръб? Страхотно. Да тръгваме тогава. Хайде, пребито псе такова!