Спорът завърши с това, че тя хвърли по него кухненския нож. Той я зашлеви. След това се чукаха.
Далече над него един метеор се плъзна в небето, изгоря и изчезна. Болният гринго надничаше към тях от звездите, а след малко започна да изгрява Каменният мъж.
Знаеше, че е луда. Елена беше от жените, които накрая убиват себе си или любовника си, или децата си, а той не я обичаше повече, отколкото тя него. Всичко му беше съвършено ясно и също така съвсем маловажно. Събраха се, защото си пасваха. Тя беше луда кучка. Той беше пияница и убиец. Заслужаваха се един друг.
Само дето не беше пиян, когато бе тук. На терен беше по-трезвен от падре. Тук, навън, беше по-добър човек.
Умът му се беше размътил и изгубил в съня, когато чуждото същество го дръпна и го събуди. Рамон се сепна, надигна се и прошепна:
— Какво има?
— Нещо ни наблюдава — отвърна Манек.
Мраз пробяга по гърба на Рамон. В джунглата дебнеха достатъчно истински чудовища, тъй че на Сао Пауло съществуваха сравнително малко митове за таласъми, крилати демони и други загадъчни и необясними същества. Призраците бяха друга история обаче. Много призраци имаше тук — от призрака на Грозния Пете, търсача на руда, който бродеше нощем да си търси глава на мястото на своята, изгубена при минна злополука, до Черната Мария, която се явяваше на мъже в мига на смъртта им. Един култ в Литълдог вярваше, че Сао Пауло е мястото, където отиват душите на мъртвите от Земята. Тъй че нощта тук гъмжеше от призраци като нощни пеперуди около светлина и тук, в тъмната горска пустош, не беше хубаво да мислиш за това — макар че той не вярваше в тези неща, разбира се. Каквото и да имаше там в тъмното, по-вероятно беше да е реално физическо същество, отколкото призрак.
При тази мисъл ужасът на Елена от червеняци и чупакабри внезапно се върна в ума му и той се промъкна почти плътно до извънземния. Затвори очи за двадесет удара на сърцето, докато се пригодят към тъмното, после се огледа. Беше толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Само с периферното си зрение засече за миг движение в чернотата под дърветата.
— Там — прошепна Рамон. — Вдясно от белокорото дърво. В храста.
Манек направи нещо с ръката си, от нея блесна лъч светлина и храстът изригна в огнено кълбо. Рамон подскочи.
— Хайде — каза Манек и тръгна напред. Рамон се задържа на половин крачка зад него, разколебан между любопитството, страха от онова, което дебнеше между дърветата, и притеснението от оръжието на Манек. Беше си мислил, че съществото е обезоръжено след разбиването на юнеа. Грешка като тази можеше да го убие, ако не беше по-предпазлив.
Трупът под дървото, сгърчен от предсмъртната агония и с опърлен гръб, се оказа джабали рохо, нещо като глиган, решил да си остане лисица, вместо да извърви останалата половина от еволюцията си. Изящните бивни от двете страни на зяпналата безжизнена уста бяха по-пригодни да впечатлят женска джабали, отколкото да кормят хора или извънземни.
— Нищо не е — въздъхна облекчено Рамон. — Не е опасно за нас.
— Можеше да е човекът — отвърна Манек. Съжаление ли имаше в гласа му? Облекчение? Страх? Кой можеше да каже?
Когато се върнаха в скромния си бивак, Рамон отново легна върху меките листа, но сънят не го хващаше. Умът му превърташе трескаво новите обстоятелства. Манек все още беше добре въоръжен. Другият Рамон нямаше пистолет, нито повече взривове. Опита се да си представи как би могъл да даде някакво предимство на другото си „аз“ — някакъв шанс, при който собственото му освобождение да стане възможно.
А след това какво?
Усети се, че се е втренчил в Манек, в странната му фигура, очертана на фона на студените звезди като езически идол, посветен на невъобразими богове. Скоро започна да се унася. В унеса си осъзна, че този, който през цялото време се учи, е извънземният — как се храни един човек, как пикае, как спи. Рамон не беше научил нищо. Въпреки цялата си стратегия и хитруване едва ли бе научил нещо повече за извънземните същества, отколкото при първото си пробуждане в тъмното.