„Познавам този кораб — помисли си Рамон. Само Рамон, не Манек. — Бил съм на този кораб“.
С писък, който бе едновременно негов и на Манек, Рамон се събуди.
Манек се наведе над него, дългите му ръце го повдигнаха с нещо средно между нежност и гняв.
— Какво направи? — прошепна чуждото същество и прозвуча някак не толкова чуждо, объркано, изплашено и само.
— Да, гаесу — изломоти Рамон, без да знае какво говори. — Основно противоречие! Много лошо.
— Не трябваше да можеш да използваш сахаел така — каза раздразнено Манек. — Не трябваше да можеш да пиеш от моя поток. Отклоняваш се от човека. Това заплашва нашата функция. Няма да правиш това повече или ще те накажа!
— Ей. — Рамон тръсна глава и се върна към себе си. — Ти си тоя, дето го натика това проклето нещо във врата ми! Не обвинявай мен.
Манек примига със странните си очи и сякаш отстъпи, победен.
— Прав си — отвърна след дълго мълчание извънземният. — Твоят език допуска заблуда, но участието ти в моя поток беше неволно. Провалът е мой. Болен съм и ранен, иначе никога не бих изгубил контрол над сахаел. Все пак вината е моя.
Гласът му изненада и обърка Рамон. Все още беше дълбок и скръбен, но имаше още нещо в него — съжаление и страх, които не можеше да произтичат само от въображението му. Зачуди се дали през сахаел не продължава да изтича някакъв сигнал от ума на Манек към неговия. Имаше чувството, че се е натъкнал на плачещ мъж. В неудобството си сви рамене.
— Не се притеснявай. Ти също не си искал да стане така.
— Не бива да се отклоняваш повече — каза Манек почти умолително. — Твоят ум е изкривен и чужд. И така трябва да бъде. Ще престанеш да се отклоняваш от човека. Няма да се сливаш повече с мен. Ще чакаме тук и ще го заловим. Ако не стигне до своя кошер, няма да има гаесу. Ти не трябва да се отклоняваш повече.
— Добре, няма. Не се тревожи. Още съм си изкривен и чужд.
Манек не отвърна.
Около тях нощните звуци бавно се подновиха — изплашените от високите им гласове животни и насекоми започнаха боязливо да се връщат към своите песни, ухажване и лов. Рамон се замисли дали другият Рамон е чул, дали е достатъчно близо, за да разбере, че сондажните заряди не са довършили преследвачите му. Но за да беше така, трябваше да е много близо, а двамата с Манек бяха спали през по-голямата част от нощта непритеснени от нещо друго освен от онзи джабали и гадните сънища. Другият Рамон нямаше да пропусне шанса да ги нападне в съня им — той самият нямаше да го направи, — така че не можеше да е толкова близо. Все още беше някъде в леса и работата им да го заловят и премахнат все още им предстоеше. Но както Рамон вече знаеше, този лов не беше единственият.
— Сребърните енье — подхвана Рамон предпазливо. — Големите гадни неща с тела като балвани.
— Ядачите на младите — промълви Манек.
— От тях се криете значи.
— По-добре ще е, ако това не повлияе на функцията ти — каза Манек. — Не трябва да информира действията ти.
— Шибано не се отклонявай, разбрах! Но аз съм тоя, който може да ти каже какво е да си човек, и твърдя, че ако ми кажеш, ще помогне.
— Вече имаше твърде много участие… — почна Манек, но Рамон го прекъсна:
— Вече знам достатъчно, та цялото ми време да мине в предположения. Хората се опитват да разберат вселената. Съчиняват си истории за нея и след това гледат дали са прави. Това правим ние. Както си помислих, че има нещо интересно около онзи връх, и се оказах шибано прав, нали? Тъй че ако ми кажеш, може да престана да се чудя. Ако не — нищо друго не мога да направя.
Перата на Манек потрепериха по начин, в който Рамон долови примирение.
— Те дойдоха при нас, на планетата, родила първите от нас. В продължение на поколения изглеждаше, че са сиянае; правилната им функция изглеждаше, че тече в канали, сходни с нашите. Не съзнавахме различието, докато…
— Докато не започнаха да ви избиват — каза Рамон.
— Тяхното татекреуде се изразяваше в чупенето на излюпените. От десетте милиарда наши кии оцеляха по-малко от сто хиляди. Ядачите на младите извършваха ритуали с телата ни. Изглежда, им носеше удоволствие. Ние не виждахме никаква функция в това. За нашата функция е необходимо да съществуваме и така онези, които останаха, последваха каналите, които не включват ядачите на младите. От шестстотинте кораба знаем за триста шестдесет и два, които не успяха да се изолират от потока на врага. Четири дойдоха тук и изпаднаха в покой. За другите не можем да говорим. Тяхната функция е навлязла в място на ниедутои. То е част от тяхното татекреуде, ще се изясни, след като постигнем свързване. Ако не, то илюзията за тяхното съществуване няма да бъде призната.