Рамон седна на земята, в краката на Манек. Листенцата загъделичкаха дланите му, щом се отпусна. Мътната супа на чуждата мисъл и терминология не беше толкова смущаваща, докато не можеше да разбере нищо. Сега, след като всяка идея се оказваше наполовина понятна, след като всяка непреводима дума бе на ръба на разбираемото, беше по-лошо от главоболие.
— Те ще ви убият, ако ви намерят тук — каза той. — Енье. Ще ви убият.
— Би било състоятелно — отвърна Манек.
— Знаете, че те идват. Корабите галери. Идват тук преди графика.
— Това е известно. Те нямат нужда от покой. Техният поток е… неудържим.
— Значи затова трябва да спрете човека. Рамон. Другия Рамон. Ако стигне до Фидлърсджъмп, ще каже на всички къде сте и енье… мамка му! Онези pendejos ще слязат и ще ви изядат!
— Би било състоятелно — повтори Манек.
Хиляди въпроси загъмжаха в ума на Рамон. Дали човешките колонии, подпомагани от енье, не бяха всъщност тайни ловни експедиции, търсещи кошери като тези на Манек? Дали сребърните енье нямаше да се обърнат и срещу човечеството един ден, както срещу тези нещастни чужди кучи синове? Ако кошерът бъдеше разкрит, щеше ли колонията Сао Пауло да е постигнала мисията си — да е изпълнила функцията си — и ако да, щяха ли енье да търпят тя да продължи? И какво беше направил с него сахаел, че тези неща се оказваха изобщо мислими, тези чувства — възможни? Къде всъщност свършваше Манек и къде започваше Рамон? Във вълнението си той се вкопчи в един-единствен въпрос все едно, че всичко друго зависеше от него.
— Защо са го направили? — попита той. — Защо са се обърнали срещу вас?
— Естеството на тяхната функция е сложно. Техният поток има свойства, неизвестни за нас. Бяха като нас, докато не престанаха. Нашата надежда беше, че ти ще можеш да ни го разкриеш.
— Аз ли? — Рамон се закашля. — Аз едва сега разбрах какво се е случило. Как бих могъл да ви кажа какво и как мислят онези смахнати pendejos?
— Човекът е един от тях — каза Манек. — Той участва в тяхната функция. Ти имаш разбиране за убийство и цел. Ти убиваш, както те убиват. Разбирането на онова, което подтиква теб към убийство, би обяснило техния подтик. Свободата на силното пиене.
— Ние не сме това. Аз не съм част от шибания им холокост! Аз съм проучвател. Търся минерали.
— Но убиваш — настоя Манек.
— Да, но…
— Убиваш индивиди от своя вид. Убиваш онези, които са най-подобни на теб в своята функция.
— Това е различно.
— В какво е разликата?
— Не беше заради пиенето. То изкарва нещата извън контрол понякога. Беше нещо между другия тип и мен. Но аз не изядох шибаните му деца!
— Ако можем да разберем природата на ядачите на младите и израза на тяхното татекреуде, бихме могли да канализираме техния поток обратно в предишното му русло — каза Манек и Рамон долови в тона му безнадеждност. Дори отчаяние. — Може би е възможно да се намери нов метод за изпълняване на тяхната функция. Но не мога да намеря приемлива причина.
Рамон въздъхна.
— Не се и опитвай. Само ще се подлудиш. Няма начин да бъдат разбрани. Те са шибани извънземни.
14.
За своя изненада Рамон отново потъна в сън, а още повече се изненада на заранта, когато се събуди и видя, че се е облегнал на Манек, който беше стоял търпеливо и неподвижно през остатъка от нощта.
Преди това обаче, три пъти, преди слънцето да изгрее, в сънищата си Рамон беше нападнат от спомени. Единият беше за игра на карти на кораба на енье, по време на полета от Земята. Паленки беше имал добър ден — такива дни ставаха все по-малко — и беше настоял екипът да се събере и да поиграят покер… Рамон отново усети странно меките, отпуснати карти в ръцете си. Отново подуши силната кисела воня на огромните туловища на енье и неизменния смътен полъх на пренагрята керамика, като от оставен върху сгорещена печка празен тиган. Би фула на Паленки с кент флош. Спомни си как повехна радостта на болния, щом свалиха картите, и разочарованието, изпълнило очите на стария проучвател като сухи сълзи. Съжали, че не се отказа, без да показва картата си.