Това беше единственият спомен, който изглеждаше свързан със странното му взаимодействие с ума на извънземния. Другите два бяха за най-обикновени мигове: първият как се къпе в един хотел в Ню Мексико, преди да посети публичния дом, а вторият — за обяд с речна риба, поръсена с черен пипер, това беше станало скоро след пристигането му на Сао Пауло. И в трите случая споменът бе толкова жив, че все едно за миг бе престанал да живее в настоящето и бе заживял отново в миналото, сякаш наистина беше там, а не тук, седнал на тревата в мразовитата нощ до едно чудовищно и чуждо същество. Всеки път се събуждаше за секунда, виждаше седящия до него Манек, неподвижен като статуя, и оставаше с впечатлението, че съществото знае какво става с него, но не му предлага съвет как най-добре да се приспособи към това натрапчиво нахлуване на миналото. Рамон пък не попита. Умът му се връщаше към онова, което трябваше да бъде, и нищо повече. Все пак се зачуди колко ли години са минали, откакто другият Рамон си е помислил за онази игра на карти.
Птици запяха трепетната си песен, докато небето на изток изсветляваше от обсипания със звезди катран към по-сумрачно черно и най-сетне — до хладна предутринна светлина. Нещо изцвърча и побягна, когато Рамон стана, за да отиде за вода. Каквото и да беше, беше се промъкнало и тихо бе яло от трупа на джабали рохо в нощта. Птицегущери и пърхащи птици прелитаха между дърветата, викаха си и се биеха за места за гнездата си, за храна, за женски, които да родят децата им. Същите дребни борби на целия живот, навсякъде. По-големи зверове, скакуни и плоскоглавци, идваха до брега на потока, поглеждаха го равнодушно и пиеха. Риби подскачаха и пляскаха. Почувства се успокоен, докато гледаше всичко това — можеше да забрави за миг какво е, каква е наложената му мисия и колко нищожни са шансовете му.
След това — отново в бивака, за да изяде още захарни бръмбари, да направи обичайното представление с биологичните си функции и да се подготви за лова. Кожата на Манек все още беше пепелява, но мазните кръгове бяха започнали да се появяват отново. Стойката му оставаше приведена, движенията — плахи и измъчени. Рамон съжали, че не знае достатъчно, за да може да прецени колко сериозно е пострадало съществото — нямаше нужда да обмисля сложни планове, ако то просто щеше да падне в един момент. От друга страна, какво щеше да стане, ако не успееше да се освободи от сахаел след смъртта на Манек? Колко ужасно — да остане окован към гниещия труп на извънземния, докато той самият не умре от глад! А може би ако Манек умреше, и той щеше да умре — споделяха физически импулси през сахаел в края на краищата. Не беше помислял изобщо за това досега, а си беше сериозен повод за страх. Все пак при първа възможност щеше да рискува…
Когато стана достатъчно светло, станаха, без да се уговарят, и отново поеха по течението на потока. Дирята на другия Рамон водеше на север, макар Фидлърсджъмп да се падаше далече на юг. Може би се надяваше да излъже преследвачите си, като хване най-малко вероятната посока. Или навярно очакваше да намери там по-добро дърво за сал. Или пък имаше някаква друга причина, за която Рамон все още не се беше досетил.
Вървяха безшумно, чуваше се само шумоленето на сухи листа и иглици под краката им, надвивано от кресливите викове на анаранжада, глъчта на плескуни и бъбривия хор на сърдити щурци. Малко преди пладне излязоха на дивечова пътека. Меките влакнести дири на кюй-кюй подсказаха на Рамон, че подобното на антилопа животно е било тук предния ден и вероятно пак преди няколко часа. Тези земи щяха да са добри за лов, помисли си той и изпита смътно безпокойство, чийто източник не можеше да определи.
Предположи, че ще стигнат до реката, преди да падне нощта. Другият Рамон трябваше да е наблизо. Щяха да са му нужни около три дни, за да направи приличен сал, и то ако разполагаше с подходящите инструменти: брадва, дърво, въже. И с всичките си пръсти, разбира се. Другият Рамон щеше да работи без тези неща, но…