Но умното решение щеше да е да сглоби нещо треторазрядно — нещо колкото да се държи над водата — и да избяга с него по-надолу по течението. Спечелеше ли повече преднина, можеше да си позволи повече време, за да направи нещо стабилно. Беше въпрос на баланс: бързина срещу опасността да се довери на нещо толкова несигурно, че може да се разпадне във водата. Рамон крачеше, стараеше се да не вдига шум и се чудеше какви ли рискове щеше да поеме той, ако беше на мястото на другия. Рязко дръпване в плътта на врата му върна вниманието му към Манек.
Извънземният беше спрял. Оранжевото му око изглеждаше помътняло. Подутото червено бе потъмняло като съсирена кръв. Кожата му, нито пепелява, нито с мазните танцуващи шарки, които бе имала преди, бе като хартия за рисуване, зацапана с въглен.
— Трябва да спрем — каза Манек. — Трябва да върнем силите си.
Жегна го раздразнение. Губеха време. Но пък спирането беше признак, че Манек е изтощен. Не успяваше да надмогне щетите от капана на другия Рамон. Това поне беше добър знак. Манек можеше все още да е въоръжен, но не беше неуязвим. Ако другият Рамон можеше само да измисли как да прекъсне властта на извънземния над него, заедно щяха да могат да го унищожат.
Рамон сви устни. Нещо стягаше гърдите му и това не му харесваше. Не болка. Съжаление. Споменът за кии, премазани от могъщите енье, се върна в ума му. През няколкото изтекли часа споменът за съня, който го беше споходил предната нощ, заглъхваше, тъгата ставаше не чувство, а спомен за тъга. Убеждението, което бе имал, че всяка цена ще е оправдана, ако отхвърли ужаса на гаесу, също заглъхваше, но не изчезна. Мисълта беше на Манек, не негова, и той го знаеше. Това обаче не пречеше да усеща настойчивостта й.
— Добре, чудовище. Ще си отдъхнем. Но само за няколко минути. Нямаме много време.
Чуждото същество го изгледа и перата му се раздвижиха по начин, който накара Рамон да помисли, че е едновременно зарадвано и уморено. След това Манек се дотътри до широкия дебел ствол на един огнедъб с листа, широки колкото двете събрани длани на Рамон, и с кора, която се смъкна със скърцане като стиропор, когато Манек се облегна на него. Рамон седна до пътеката на дивеча, потърка се по брадичката и се загледа през дърветата. Беше странно, че не се беше бръснал толкова дълго. Обикновено досега мустаците му щяха да са израснали толкова, че да увиснат. Но по страните и брадичката си сега напипваше само мъх, все едно отново беше на дванайсет години. Разтвори халата си и огледа белега от раната, която Мартин Касау му беше оставил с куката. Бялата линия сега беше по-широка отпреди, но все още го нямаше възлестия пъпчив белег, както беше преди да го заловят извънземните. Раната от мачете на лакътя му все още не беше повече от малка бучка под кожата. Но растеше. Той отново ставаше онзи Рамон, какъвто се помнеше. И поне все още можеше да си пусне мустаци. Шибаните чужденци не го бяха превърнали в жена.
„Все пак ще ви убия за това, шибаняци“, помисли си. Но макар готовността да я имаше, гневът изглеждаше някак по-отдалечен — като нещо, което е избрал да чувства, без то наистина да го обсебва. Като обичта към Елена. Познато, но кухо.
— Какво ще правиш с мен? — попита Рамон. — Когато свърши това. Когато убиеш човека, какво става с мен?
— Твоето татекреуде ще бъде изпълнено — каза Манек.
— А какво става с някой, когато неговото татекреуде е изпълнено?
— Твоят език е дефектен. Да си изпълнил татекреуде значи да се върнеш в потока.
— Не разбирам това.
— Щом функцията ни бъде изпълнена, ще се върнем в потока.
Изведнъж, в проблясък на толкова силно прозрение, че се зачуди дали не се дължи на двупосочната връзка през сахаел, Рамон разбра какво ще се случи с двамата: щяха да умрат. Щяха да бъдат претопени в „потока“, каквото и да беше това. Щом изпълнеха своето татекреуде, нямаше да има повече причина да съществуват, като инструменти, премахнати след като работата, за която са били нужни, е свършена.
Манек може би беше доволен от тази съдба, за него тя сигурно дори беше желана, но колкото до Рамон, това бе още една основателна причина да избяга колкото може по-скоро.
— Както кажеш — отрони той уморено.
Отдихът се оказа по-приятен, отколкото бе очаквал. Беше по-уморен, отколкото си мислеше. Но пък вече втори ден вървяха пеша, след като за малко не ги уби взривът. Почти не беше спал. А сигурно и страданието на Манек по някакъв начин се беше предало през наранения и посинял сахаел.