Мисълта за връзката между събратята на Манек и енье го преследваше, но му беше трудно да го проумее. Война, която прекосяваше звезди, която продължаваше от столетия, може би — хилядолетия. Смъртна вражда към расата на Манек, вражда, която нямаше никакво разумно основание и която въвличаше човешкия вид като инструмент.
Оказваше се, че през цялото време са били ловни кучета за демони. Микел Ибрахим, Мартин Касау, самият Рамон. Всеки, през цялото време. Кучета, пратени в храстите да измъкнат наяве Манек и съществата като него. Промяната във виждането му за света бе толкова дълбока, колкото и истината за раздвояването му, но този път не му беше нужно указанието на Манек да не се отклонява. Този път беше свободен да мисли за това както намери за добре и той откри, че един дребен независим рудотърсач, бягащ от полицията на губернатора, изобщо не е подходящият човек, който би могъл да го разбере. Само главата го заболяваше повече.
Вместо това се замисли какво ли прави Елена сега. Трябваше да е почти обед… колко дни бяха изтекли, откакто се измъкна от жилището й преди разсъмване? Седмица? Повече? Не беше сигурен дори кой ден е. Не беше религиозен. Неделята означаваше най-вече, че баровете са затворени. Тъй че навярно беше делник и тя беше станала на разсъмване, взела си беше душ, навлякла си беше роклята и беше отишла на работа.
Забеляза разсеяно, че никога не се беше издънвал пред Елена. Беше убивал, беше лъгал, беше крал. Беше я бил и тя му беше посягала, но не беше ходил по курви край пристанището, когато бяха заедно. Дори когато се скарваха не се беше хващал с други жени.
Първо, Елена щеше да убие и него, и всяка жена, с която легнеше. И също така перспективата да намери жена, която би решила, че е достоен за вниманието й, камо ли за тялото й, го изпълваше или с болезнения страх, придобит от многото години отхвърляне, или с примирената сдържаност, произтичаща от очакването за отказ. Но освен всичко това и за своя изненада Рамон откри, че това просто не е нещо, което прави един истински мъж. Да чукаш жени, които предлагат плътта си за пари — това да. Да съблазниш жената на приятел — определено. Да се виждаш с повече от една жена, да — стига да си от този тип копелета с късмет, които могат да въртят бройки. Но да мамиш жена си, когато е станала твоя жена? Това някак си минаваше границата. Дори когато жената е побъркана невестулка в човешка кожа като Елена. Дори когато не я обичаш или дори не я харесваш особено, това не е нещо, което прави един мъж.
Неволно се изсмя. Костенурчата глава на Манек се вдигна и се извъртя към него, но в смеха на Рамон явно нямаше толкова веселие, че да предизвика гнева на сахаел.
— Излиза, че имам морал — каза Рамон. — Изобщо не бих си го помислил.
— А този звук? Израз на изненада ли беше?
— Да. Нещо такова.
— А каква е причината да се показва храна на дървесен клон? Не е ли по-добре да се изяде?
Рамон се намръщи объркано и Манек посочи към чатала на дървото, под което седяха. Там, увито в листа, които почти скриваха кръвта, висеше одраното телце на плескун. Рамон премести сахаел през рамото си и се качи, за да огледа трупчето. Беше като онова, което бе намерил при езерото. Скрито, но скрито лошо. Малко се смути, че не го беше забелязал сам. Лешоядите щяха да го открият по миризмата, както бяха намерили и убития от Манек джабали рохо. Двойникът на Рамон правеше нещо. Но…
Изпита усещане за почти физическа връзка и изведнъж проумя. Спомни си за Мартин Касау в ранните дни, докато бяха приятели. Пиянските истории, които разправяше за хващане в капан на чупакабри с помощта на прясно месо за стръв, която да ги подмами към ямата…
— Шибаният кучи син — изръмжа Рамон и скочи на земята. — Тоя pendejo е шибано побъркан!
— Какво означават тези думи? — попита Манек. — Излагането на храна е аубре?
— Не. Има функция. Това копеле ни води в ловния район на чупакабра, а месото трябва да я привлече към нас.
— Тази чупакабра. Опасна ли е?
— Шибано опасна. Ще го убие, ако го намери.
— Това би осуетило функцията му — каза Манек. — Действията му са лишени от смисъл.
— Не са. Той знае, че сме оцелели след взрива. Видял ни е и знае, че сме достатъчно близо, за да не му остане време да построи сал. Уморен е, ранен е и знае, че ще го догоним. Затова се опитва да ни примами на едно и също място с чупакабрата и се надява тя да ни убие, преди да е убила него. Рискът, който поема, е безумен, но е по-добре, отколкото да се предаде — каза Рамон и поклати глава с възхищение. — Корав cabrón имаме срещу нас!