Първият му импулс бе да плува към отсрещния бряг, но се отказа секунди след като си го помисли. Водата едва ли беше по-топла от леда, който я беше родил, и преплуването на реката щеше да е равно на самоубийство. Насочи се към близкия бряг, но когато ръцете му запляскаха безпомощно, разбра, че е в беда. Бързото течение го беше отнесло по-далече от брега, отколкото биха го направили собствените му усилия. Не чуваше никакъв звук от боя. Битката или беше свършила, или той вече бе достатъчно далече, за да я чува. Надигна глава и погледна брега. Беше далече. Сърцето му се сви.
„Хайде, Рамон — каза си. — Ти си корав pendejo. Можеш да го направиш“.
Заплува с все сила напряко на течението. Речните растения и ивиците водорасли под него му бяха водачи към несигурното спасение на сушата. Дланите и стъпалата му зацапаха и скоро изтръпнаха. Ушите го заболяха. Лицето и гърдите му се вкоравиха като гума, но той продължаваше да плува напред. Не можеше да умре тук. Трябваше да стигне до брега. Това беше проклетото му татекреуде.
Съсредоточи се единствено върху движенията си — краката ритат, ръцете гребат. Времето изгуби смисъл. Можеше да е плувал три минути или час, или цял живот. Студът беше убийствен и той усещаше как го прерязва като нож. Веднъж се поколеба, изкусен от мисълта, че може да си позволи миг отдих.
Беше мъртъв. Единствената причина да продължава да плува бе упоритостта му, а Рамон Еспехо беше много упорит. Дори когато се оставеше на течението, вдигаше уста над водата, за да глътне още въздух. И още. И още. Умът му започна да гасне и той си спомни съня — как се беше слял с реката, беше се превърнал в самия поток. Може би нямаше да е толкова лошо в края на краищата. Само още един дъх, за да може да си помисли за това. И още един.
Спаси го една пясъчна плитчина. Реката се разширяваше, източната й половина тук ставаше по-плитка. Над пясъка се издигаше плавей като рогата на някакъв кошмарен звяр. Той се добра до черното хлъзгаво дърво и го прегърна като любовница. Беше твърде премръзнал, за да трепери. Това не беше добре. Трябваше да се измъкне от водата. Реката все още пляскаше до коленете му. Рамон прехапа устна до кръв и болката съсредоточи ума му.
Трябваше да стигне до брега. След това да се изсуши и да се надява, че слънцето ще го стопли. В плитчината бяха заседнали достатъчно клони и дори дървета, за да може да се придвижва от една опора към друга; като че ли всичко, което падаше във водата нагоре по течението, се задържаше тук. Опасното беше да не се подхлъзне, да падне във водата и да не събере воля да стане. Трябваше да внимава.
Пое дълбоко дъх, оттласна се от черното дърво-любовница и залитна към малкия куп клони, оплетени с бръшлян и парчета кора. После — към един нисък камък. После — към ново хлъзгаво дърво. А след това водата вече не беше по-високо от глезените му и Рамон бавно се затътри към сухата земя. Рухна на брега, засмя се немощно и повърна поне няколко литра вода. Дрехата му беше прогизнала и натежала, обувките беше изритал някъде в реката. С непохватни, подути като наденици пръсти смъкна дрехата и легна гол, като с последните остатъци на волята си се помъчи да се извърти под ъгъл към слънцето.
Сънят не го обори, но и смъртта го пощади, защото след малко умът му се върна и той с усилие седна. Слънцето се беше изместило на три педи на запад. Зъбите му тракаха като лошо регулирана вдигателна тръба. Ръцете и краката му бяха посинели, но не и почернели. Чуждата дреха, която бе захвърлил встрани, беше изсъхнала и затоплена от слънцето. Навлече я непохватно и пак седна, започна да се смее и плаче. Шията му, там, където го беше пронизвал сахаел, бе неестествено гореща. Кожата там беше гладка като речен камък и изтръпнала като дамга на вещица. Рамон затърка с пръсти входната точка и се остави реалността да попие напълно в ума му. Беше успял. Беше свободен. Загледа се над водата с ликуване и неверие. Беше успял!
Не му направи впечатление, че близката купчина клони на пясъчната ивица е странна, докато не чу рязкото вдишване зад себе си. Обърна се и видя невероятна и позната гледка. Другият Рамон стоеше до дърветата на брега. Гърдите му бяха голи, панталоните раздрани до коленете. Тъмната му коса стърчеше безумно. Дясната му ръка беше увита в превръзка, почерняла от съсирена кръв, а лявата стискаше ножа, раницата бе преметната над обгорялото от слънцето рамо. Разбира се. Беше направил сал — клоните в купчината не се бяха вързали сами с бръшлян и кора, нали? Течението и жестоката ирония на боговете бяха довели двамата Рамоновци до едно и също място по едно и също време.