Надигна се бавно, колебливо, стараеше се да не стресне своя двойник. Вдигна ръка за поздрав. Гърлото му се беше стегнало от страх. Двойникът му отстъпи назад, изгледа го убийствено и изръмжа:
— Кой си ти, мамка му?
Трета част
16.
Умът на Рамон реагира бавно. Трябваше да отговори, но нито едно от нещата, които дойдоха на езика му, не беше подходящо. „Аз съм Рамон Еспехо“ и „Аз съм Ти“, и „Защо трябва да ти казвам кой съм, pendejo?“ Усети как устата му се отвори и затвори и забеляза как изумлението в очите на близнака му премина в нещо друго, нещо по-опасно. Ръката му стисна ножа още по-здраво.
— Извънземни! — изтърси Рамон. — Там има шибани извънземни! Хванаха ме. Трябва да ми помогнеш!
Това беше ключът. Напрежението на другия малко спадна. Той огледа Рамон преценяващо, очите му все още излъчваха недоверие, но убийствения гняв вече го нямаше. Рамон бавно тръгна към него, като внимаваше да не направи нещо, с което да го стресне.
Беше го обзело странно любопитство. В края на краищата въпреки спомените, които говореха друго, това бе първият човек, когото наистина срещаше! Двойникът му беше мръсен и разчорлен — четината, която често затъмняваше брадичката му, беше вече бодлива брада. В черните му очи блестеше недоверие. Дясната му ръка беше увита в кървав парцал и Рамон се замая, щом осъзна, че един пръст липсва в мократа превръзка. Пръст, от който беше роден той.
Но другият Рамон също изглеждаше не както трябва. Беше очаквал, че ще е като поглеждане в огледало, но не беше. Лицето, което бе свикнал да вижда отразено, беше по-друго. Бе по-скоро като да се види на видеозапис. Чертите му може би не бяха толкова симетрични, колкото обичаше да се самоубеждава. Също така гласът беше по-висок, отколкото вярваше, че е неговият, и леко хленчещ. Гласът, който чуваше и който мразеше да чува на запис. Брадичката на другия Рамон се вдигна предизвикателно.
Как ли изглеждаше той в очите на своя двойник? По-мека коса. По-малко бръчки по кожата. Никакви белези и тънки мустаци. Много по-млад. И ако другият Рамон вече не беше осъзнал, че вижда самия себе си, нямаше никаква причина да подозира какво са направили извънземните. Предимството на Рамон бе в това, че знаеше какво бяха направили, кой е той и всичко, което знаеше другият. Предимството на другия беше, че не е полуудавен. И че има нож.
— Моля те — заговори Рамон, търсеше думи, които да прозвучат по-убедително. — Трябва да се върна във Фидлърсджъмп. Имаш ли фургон?
— Приличам ли на някой, дето има шибан фургон? — отвърна другият и разпери ръце като Христос на разпятието. — Бягам вече седмица от ония шибани твари. Ти как се отскубна от тях точно тук и сега, а?
Добър въпрос. Бяха далече от кошера на извънземните и съвпадението във времето бе подозрително. Рамон облиза устни.
— Изведоха ме навън — заговори той, решил да се придържа колкото може към истината. — За пръв път. Държаха ме в една цистерна. Под един връх, на север оттук. Казаха ми, че гонели някого. Мисля, че ме използваха. Да гледат какво мога да ям, такива неща. Май не знаеха много. За хората имам предвид.
Другият помисли над думите му. Рамон държеше погледа си встрани от ножа. По-добре и двамата да не мислят за него. Чу се, че продължава с изтънял глас. Уплашен глас.
— Опитвах се да се боря с тях, но те ми сложиха онова нещо. В шията. Точно тук, можеш да видиш къде влизаше. Ако направех нещо, което не им харесва, ме наказваха с шок. Вървя пеш от няколко дни. Моля те, не можеш да ме оставиш тук.
— Няма да те оставя тук — отвърна другият. В гласа му имаше отвращение. Отвращение и може би превъзходство. — И аз бягам от тях. Гръмнаха ми фургона, но и аз им погодих няколко номерца. Прецаках ги хубаво!
— Ти ли беше това? — каза Рамон, стараеше се гласът му да прозвучи възхитено, а не фалшиво. — Ти си този, дето им гръмна юнеата?
— Какво?
„Повече гафове няма да получиш — помисли си Рамон. — Поне докато ти държиш ножа“.
— Онова, летящата кутия. Така я наричат.
— Аха. Да. Аз бях. И аз те видях. Наблюдавах.
— Значи си видял онова, дето ми го сложиха във врата.