Другият като че ли с неохота прие, че в разказа на Рамон има някаква истина. Рамон забеляза как се отпусна стойката му — бе решил да не го убива.
— Как се измъкна?
— Една чупакабра уби чужденеца. Появи се изневиделица. Каишката се откачи, докато се биеха, и избягах.
Другият се усмихна на себе си. Рамон реши да го остави да мисли, че не са отгатнали плана му с плескуните. По-добре беше другият Рамон да си въобразява колко е умен и колко глупав е всеки друг.
— Как ти е името? — попита другият.
— Дейвид — отвърна Рамон, хвана се за първото име, което му хрумна. — Дейвид Пенаско. Живея долу, в Амадора. Банкер съм, към Юниън Тръст. Бях излязъл на лагер, сам, някъде преди месец. Хванаха ме, докато спях.
— Юниън Тръст има клон в Амадора?
— Да — отвърна Рамон. Не знаеше дали е вярно, не знаеше и дали съществува някакъв друг спомен, който още не се е върнал в паметта му и който можеше да разбие версията му. Излъга нагло и се замоли наум. — От половин година някъде.
— Гледай ти — измърмори другият. — Добре. Вдигай си задника, Дейвид. Чака ни работа, ако ще се махаме оттук. Довършил съм към една трета от сала. Като ще сме двамата, ще помагаш. Пък по-натам ще ми разкажеш повече каквото знаеш за ония pinche шибаняци.
И се обърна, и закрачи към гората. Рамон го последва.
Поляната беше на двайсетина метра навътре и мъжът не си беше хабил времето да прави заслон или огнище. Мястото не беше за живеене, беше за строене. Четири снопа подобна на бамбук тръстика лежаха овързани с ивици кора от куркума, червените стъбла тръстика лъщяха като лакирани. Понтони, помисли си Рамон. Свързани с тънки клони и вейки, достатъчно млади, за да се отрежат с назъбения заден ръб на ножа; щяха да плават над водата. Изобщо нямаше да ги пазят от нея — реката щеше да ги пляска по краката и задниците по целия път надолу, ако не намереха нещо, с което да покрият сала. А снопите бяха твърде малки и много хлабаво вързани. Беше страшно впечатляващо за един побъркан и сам pendejo с ранена ръка и тичащ след него демон от ада, но тоя сал нямаше да пренесе и един от тях до Фидлърсджъмп, да не говорим за двамата.
— Какво? — попита другият.
— Просто гледам — отвърна Рамон. — Ще ни трябва повече тръстика. Искаш ли аз да я нарежа? Само ми покажи къде я намери…
Мъжът се намръщи. Рамон знаеше какво си мисли зад тези тъмни очи. Рамон — или Дейвид — както му беше името сега — щеше да реже тръстиките по-бързо от него, но това означаваше да му даде ножа.
— Аз ще нарежа — заяви другият и кимна към по-гъстите дървета по-навътре в гората. — Ти иди намери здрави клони да ги сложим между сноповете. И нещо за ядене, ако успееш. Върни се преди стъмване. Ще се опитаме да го сглобим това нещо да може да отплуваме надолу сутринта.
— Ясно — отвърна Рамон.
Мъжът се изплю, обърна се и тръгна. Рамон се почеса по лакътя, където възлестият белег вече почерняваше, и тръгна в сумрака под дърветата. Сети се, че така и не беше попитал другия как се казва. Разбира се, че не беше: нали знаеше кой е. Уплаши се, че на другия Рамон пропускът му ще се стори странен. Трябваше да внимава повече.
Остатъкът от деня мина във влачене на нападали клони и широки листа куркума до бивака и в съчиняване на история, която да може да разкаже на двойника си. Веднъж спря, за да разчупи няколко захарни бръмбара и да ги изяде. Несварени бяха по-солени на вкус, с лигаво и неприятно месо. Но нямаше време за нещо повече. Опитваше се да не мисли за Манек и чупакабрата, кое от двете същества е загубило и кое продължава да го дебне под покрива от клони. Това не отменяше работата, която трябваше да свърши, тъй че нямаше смисъл да губи ценно време над този въпрос.
Към залез-слънце двамата с двойника му бяха събрали шест снопа тръстика и може би една трета от клоните, които щяха да им трябват за пода на сала. Двойникът му като че ли остана доволен от широката мека купчина листа, събрани от Рамон, макар че не стигна толкова далече да го признае. Рамон свари две шепи захарни бръмбари, а двойникът му опече бъчварски дракон — един от малките птицеподобни гущери, обитаващи храсталаците. „Драконът“ се гърчотеше изнервящо, докато се печеше, все едно бе още жив, въпреки че двата му мозъка бяха изрязани и рядката светла кръв — източена.
Говориха си за дреболии, Рамон предпазливо го попита за името и миналото му. После съставиха план за следващия ден — как да отнесат клоните и снопите до реката за сглобяването, колко още трябва да се насекат, налага ли се да обелят още кора за връзване.