— Правил си го това преди — подхвърли мъжът и Рамон за миг се притесни. Май се беше издал, че знае твърде много.
— Излизам на открито понякога. Когато мога. Повечето време кисна зад гишето — обясни той, като се постара да изглежда поласкан. — Банкиране. Скучна работа. Но парите са добри.
— Ходил ли си на проучване?
— Не — отвърна Рамон. — Просто излизам, на лагер. Разглеждам. Да се махна от хора за малко.
Изражението на другия поомекна, както Рамон всъщност очакваше. Жегна го гузна съвест, че си играе така с чувствата му.
— А ти? — попита Рамон и двойникът му сви рамене.
— Прекарвам много време на открито. Няма много смисъл да стоя в града. Човек може да си живее добре тук, стига да знае как. При добър сезон мога да изкарам шест-седем хиляди кредита.
Беше доста преувеличено. Рамон никога не беше взимал повече от четири хиляди и в най-добри времена. Две и петстотин беше по-близо до средното, а няколко сезона не беше докарвал повече от хиляда. Тъмните очи на другия го изгледаха предизвикателно и той поклати глава с престорено учудване.
— Това е доста добре.
— Не е трудно, стига да знаеш какво правиш. — Мъжът се отпусна.
— Какво е станало с ръката ти? — попита Рамон.
— Шибаните извънземни — отвърна другият и започна да развива кървавия парцал. — Стрелях по тях и пистолетът ми изгърмя. Добре ме прецакаха.
Рамон се наведе да види. На светлината на огъня беше трудно да се разбере колко от червеното е самата отекла плът и колко — от отразените пламъци. Кожата на дланта приличаше на оставено да престои месо тако. На мястото на показалеца беше останало само чуканче, обгоряло до странно красиво мътно сребро.
— Обгорил си го.
Умът му се върна към бивака, където беше намерил табакерата, където Манек му беше разкрил историята с двойника му. Затова се беше задържал толкова дълго там. Беше се възстановявал след самолечението на раната.
— Мда. — Гласът на другия прозвуча небрежно и провлечено, с явна гордост от това, което бе направил. — Нажежих ножа до червено и с него. Трябваше. Много кръв течеше. Наложи се да изрежа и един кокал.
Рамон потисна усмивката си. Корави кучи синове бяха двамата с двойника. Не можеше да не изпита малко гордост и за себе си от това, което беше направил другият.
— Треска?
— От време на време — призна мъжът. — Не пълзи по ръката обаче. Тъй че кръвта май не е отровена. Иначе щях да съм умрял досега, нали? Кажи ми сега как те спипаха ония демони.
Рамон подхвана разказа си. Преди малко повече от месец излязъл сам на лагер далече на север. Любовницата му, Кармина, го зарязала и искал да поживее сам някъде, където да не може да го намери, а приятелите му да не могат да му предлагат съчувствието си. Видял летяща кутия, тръгнал да разузнае и извънземните направили нещо — ударили ли го, упоили ли го. Не помнел много за тази част. Свестил се затворен в нещо като цистерна, после го извадили и му казали да тръгне на лов. Беше съвсем проста версия за помнене и не толкова далече от истината, че другият Рамон да го хване. А той най-вероятно щеше да му съчувства. Разказа за взрива, който бе разбил юнеата, за принудителния поход, за нападението на чупакабрата и за бягството си. Престори се на удивен, когато другият обясни хитрината с плескуните. Задоволството му от това колко е хитър започваше да досажда. Ако Рамон не кимнеше или не изкажеше възхищение, другият го поглеждаше ядосано.
Всичко беше манипулация, отначало докрай. И май вършеше работа. Когато Рамон обясни как трябвало да се махне от цивилизацията и да остане сам, понеже утешението, предлагано от приятели, е толкова болезнено и унизително, колкото ако ти се подиграват, мъжът кимна мълчаливо. А щом разказът свърши, не го коментира. Нямаше да го направи. Мъжете не правят така. Само каза:
— Спим на смени, нали?
— Разбира се. Така е по-добре. Ще взема първата. Не съм уморен.
Беше лъжа. Беше ужасно уморен, но беше имал период в безсъзнание, което беше почти като сън, след като се бе измъкнал от реката. Другият Рамон не беше имал и това. А и щеше да е най-доброто, което би направил един банкер от Амадора, за да се отблагодари на своя спасител.
Мъжът сви рамене и му подаде ножа. Рамон се поколеба за миг, преди да го вземе. Леко хлъзгавият допир на увитата с кожа дръжка, балансираната тежест. Беше познато и в същото време различно от онова, което помнеше. След миг осъзна, че промяната е в собственото му тяло: никога не беше държал ножа без мазоли по ръцете. Другият изтълкува изражението му погрешно.