— Не е много. Но е всичко, което имаме. Няма да убие чупакабра или червеняци, но…
— Няма проблем — отвърна Рамон. — Благодаря.
Мъжът изсумтя, легна и обърна гръб към огъня. Рамон претегли отново ножа в ръката си, новите му длани вече привикваха с него. Тези невероятни спътници, с които пътуваше — хора и извънземни, — май изобщо не се притесняваха да му връчват ножове. Манек го беше направил, защото знаеше, че е в безопасност. Другият Рамон го беше направил, защото бе приел, че Рамон е съюзник. Беше грешка, която щеше да направи и той самият. Очевидно.
Рамон се загледа в тъмното, като внимаваше светлината на малкия огън да не го заслепи за сенките, и започна да претегля възможностите си наум. Мъжът го беше приел засега. Но до Фидлърсджъмп имаше много път и ако казаното от Манек беше вярно, той щеше да заприлича много повече на старото си „аз“, преди да стигнат там. Рано или късно мъжът щеше да се усети, че нещо не е наред. А дори да не се усетеше, Рамон не знаеше какво ще прави, щом стигнат в колонията. Един съдия трудно щеше да приеме, че той е истинският, законният Рамон Еспехо. А енье можеше да решат, че трябва да умре заедно със събратята на Манек. Нищо добро не можеше да произтече от двама Рамон, излезли заедно от джунглата.
Умното решение беше да убие другия. Имаше нож, двойникът му хъркаше, уморен и ранен. Едно бързо срязване на гърлото и проблемът отпадаше. Щеше да тръгне на юг, да продължи живота си, а кокалите на другия така и нямаше да ги намери никой. Точно това трябваше да стане.
И все пак не можеше да го направи.
„При какви обстоятелства убиваш?“ — отекна в паметта му въпросът на Манек. Рамон се отпусна за дългите бавни часове на нощното бдение и осъзна, че все по-малко и по-малко е способен да отговори на този въпрос.
Призори продължиха работата по сала. Рамон завърза наново тръстиковите понтони — двете му ръце ги стегнаха по-здраво, отколкото можеше двойникът му. Обсъдиха колко клони ще им трябват, за да довършат съоръжението. Обсъждането беше бързо и лесно — Рамон и другият подхождаха към въпросите еднакво и стигаха до едни и същи решения. Единствената същинска разлика бе в отказа на двойника му да отстъпи по-големия дял от работата. Беше логично по-здравият от двамата да понесе по-тежко бреме, но двойникът му не беше склонен да отстъпи на банкера от Амадора с изнежените ръце, а Рамон схвана достатъчно ясно импулса му, така че реши да не спори излишно.
Към обед бяха събрали достатъчно материал, за да сглобят сала. Рамон стъкми груб хомот от два отсечени клона и жилав светлосин бръшлян и с него издърпа тръстиката и клоните по късата пътека до реката. Това поне другият му позволи, като взе обелената кора и листата куркума. Рамон прецени, че това издава умората му.
Пясъчната ивица май беше по-малка, отколкото я помнеше, но все така затрупана с отломки. Без да пита мъжа зад себе си, той издърпа товара до брега малко по-надолу. Там плитчината създаваше по-спокойно място и беше удобно да изпробват сала, преди да се понесат по буйното течение.
Рамон смъкна хомота и клекна на брега. Можеше да види отражението си в спокойната вода и двойника си зад себе си. Двама мъже, подобни, но не и еднакви. Порастващата брада на Рамон беше по-мека и по-светла. Косата му висеше над челото и леко променяше формата на лицето му. Все пак можеше да минат за братя. След като знаеше какво да търси, видя къде бенките по бузата и шията на двойника му се повтарят от малки тъмни петна по неговите. Белегът на корема го засърбя.
— Не е зле — каза мъжът, изплю се замислено във водата и вълничките плъзнаха по огледалната й повърхност. Салът щеше да стане голям. По-ниската гравитация на Сао Пауло позволяваше на дърветата да израстват по-бързо и вместо да си губят времето да секат младите дръвчета на две, ги бяха оставили цели. Не беше лукс, но щеше да има достатъчно място.
— Трябва да сложим и един навес обаче.
— Като колиба ли? — попита Рамон, забил поглед в купчината пръти пред себе си.
— Навес. Нещо, под което да спим, да се крием от лошото време. И ако съберем достатъчно дърва, може да добавим и огнище. Покриваме дъното с листа куркума, слагаме няколко шепи хубав пясък и можем да палим огън.
Рамон примижа към мъжа, след това — нагоре по реката, където се бяха сбили Манек и чупакабрата. Опита се да прецени колко време бе плувал, колко далече го беше отнесла реката. Не можеше да е сигурен. Беше му се сторило много дълго, значи трябваше да е далече. Но тогава беше на ръба на смъртта, тъй че впечатленията му можеше да не са толкова точни.