— Дай да го мислим това по-надолу — каза той. — Искам първо да се махнем оттук.
— Шубе ли те е? — подигра се двойникът му. Тонът му беше язвителен и Рамон усети как го обзе яд и смущение. Безсилието на другия си личеше, гневът къкреше непрестанно под кожата му, готов да избие от желанието да удари и да се почувства по-добре, като нарани някого, и Рамон усети двойника си вътре в себе си. Трябваше много да внимава, иначе можеше да свършат с бой, който никой от двамата не можеше да си позволи.
— Дали ме е шубе сам срещу побесняла чупакабра и само с нож? Всеки, който не го е шубе от това, или е тъп, или побъркан.
Лицето на другия потъмня от обида, но той само сви рамене.
— Двама сме — каза навъсено. — Можем да я оправим.
— Може би — отвърна Рамон, като остави явната лъжа неоспорена. Можеха да надвият чупакабра толкова, колкото и да плеснат с ръце и да отлетят до Фидлърсджъмп. Но ако настоеше, щяха да се спречкат. — Работата е какво правим, ако е победил извънземният?
— Срещу чупакабра? — попита невярващо мъжът. Лесно беше да се изперчи и да каже, че да убият двамата звяра е нищо работа, но беше трудно да развинти въображението си толкова, че да допусне, че Манек може да надвие.
— Изглеждаше съвсем наравно, когато побягнах. Извънземният имаше някакво оръжие и простреля чупакабрата поне два пъти. Да не съм луд да вися там да видя как ще свърши, нали? Освен това, ако шибаният чужденец още е жив и с онова оръжие, хич не държа да ни догони.
— Ясно — процеди другият. — Е, щом така ще се чувстваш по-добре, пускаме се надолу за ден-два. После ще спрем някъде да добавим навес и огнище. И да проверим тръстиката, да сме сигурни, че е затегната достатъчно здраво.
Беше си чисто заяждане. Мъжът още го беше яд заради настояването на Рамон, че ще свърши работата по-добре с двете си ръце, отколкото той с една.
Някога Рамон щеше да се хване на въдицата, да се обиди, сигурно да се въвлече в бой, но не и сега. „Добре, pendejo — помисли си той. — Заяждай се колкото щеш. Знам колко те е шубе и теб“.
— Добър план — отвърна кратко.
Струпването на клоните и връзването им за снопите тръстика се оказа дълга работа, но не и трудна. Рамон скоро влезе в ритъма й — намества дървото, стяга от едната страна, после от другата, след това в центъра, където се кръстосва с друг клон. Едно, две, три, четири, после — отново. Навлезе в работата, отдал се на чистата физическа рутина. Дланите и стъпалата му, незащитени от мазоли, боляха и се покриваха с мехури. Не обръщаше внимание на болката обаче — тя си беше в реда на нещата. А и щом другият можеше да си отреже кокал от пръста, и той можеше да устиска с малко драскотини по ръцете.
Двойникът му се стараеше да работи бързо, колкото можеше, но осакатената ръка го забавяше лошо. Рамон забелязваше надигащото се в него безсилие, докато се мъчеше да не го издаде пред някакъв pinche чиновник. Когато слънцето започна да се смъква към дърветата на отсрещния бряг, Рамон с известно задоволство забеляза, че на превръзката на другия е избила прясна кръв.
Накрая наредиха върху клоните широките лъскави листа и ги пришиха, докато станаха като килим. Не пазеше съвсем от водата, но достатъчно, за да не си мокрят задниците по целия път на юг.
Салът не беше кой знае какво. Нямаше кормило, само едно импровизирано весло за насочване. А и беше доста малък. Все пак трябваше само да се задържи над водата достатъчно дълго, за да ги отнесе до Фидлърсджъмп. Когато го издърпаха в реката, заплува добре и щом двамата се качиха, изглеждаше здрав и надежден.
— Не е шибано лошо, Дейвид — каза двойникът. — Мъжка работа свърши, а?
— Справихме се добре — съгласи се той. — Дай да се махаме оттук.
В момента, в който думите излязоха от устата му, до ушите им стигна звук — далечният гърлен рев на чупакабра. Рев като от болка. Стомахът на Рамон се сви, а лицето на двойника пребледня.
— Да — измърмори двойникът, — по-добре ще е да тръгваме.
Рамон ги избута с веслото от пясъка и по-близо към средата на реката, където течението беше най-бързо. Другият клекна на ръба на сала и се загледа назад. Нито звярът, нито Манек се появиха от леса, а и ревът не се повтори. Рамон, стиснал веслото с две ръце, не можеше да се отърве от чувството, че са се измъкнали на косъм. Още една нощ на брега щеше да свърши лошо за тях. Може би дори още час. Шибано добре беше, че двойникът му бе стискал зъби и не се беше предал. Добре беше и че Рамон не можа да се насили да го убие през нощта. Сам изобщо нямаше да успее да довърши сала навреме.