Все пак изпита съжаление. Умът му продължаваше да се връща към момента преди сбиването като език, опипващ дупката, останала от изваден зъб. Все едно гледаше убиването на европеанеца на екран. Но как точно бяха стигнали нещата толкова далече? С еуропеото беше имало жена, с права коса като на азиатка. Знаеше, че жената не беше там, защото познава мъжа или го харесва; беше с него по-скоро като по работа. Но не можеше да определи как го знаеше. Помнеше смеха й — стегнат, къс, уплашен.
Как щеше да обясни на Манек, че смехът може и да не е свързан с нещо смешно? Извънземният нямаше да разбере, че същото нещо, което правят хората, когато им е забавно, може да изразява и страх. Вик за помощ.
Рамон се вкопчи в тази мисъл, помъчи се да я проследи назад до някой по-ясен спомен, но не успя. Само двойникът му го знаеше, а Рамон нямаше как да го попита.
Повече не си проговориха чак до разсъмване. Разбраха се да продължат покрай западния бряг, докато не видят удобно място с тръстика. Можеха да направят огнището с всякакъв материал, достатъчно здрав, за да задържи пръстта и пясъка, които щяха да пазят да не се подпали самият сал, но за навеса щеше да е най-лесно да използват тръстика. А тръстиката щеше да стане по-рядка, щом се отдалечаха повече на юг.
Преди обяд намериха добро място и Рамон леко подкара сала натам. Другият Рамон залитна при сблъсъка с брега, но салът удържа. За всеки случай Рамон провери всички понтони, но нито един възел не се беше разхлабил.
Другият се зае с тръстиката, а Рамон тръгна за храна. По-лесно щеше да е с пистолета, но намери няколко захарни бръмбара и успя да хване три дебели мръснокафяви твари, които приличаха на кръстоска между рак и змиорка. Представа нямаше какви са, но опитът сочеше, че отровните животни са с по-ярка оцветка, тъй че тия змиорчета вероятно ставаха за ядене. Все пак можеше да остави другия да ги опита пръв.
Двойникът му клечеше на земята, навел глава. Ножът беше в ръката му, порозовял от тръстиковия сок; приличаше не толкова на кръв, колкото на нещо като черешов сок. Купът тръстика на брега бе по-малък, отколкото Рамон очакваше. Той се окашля достатъчно силно и другият вдигна глава. Черните му очи се присвиха за миг, преди да вирне брадичка за поздрав.
— Намерих някои неща — каза Рамон. — Вероятно стават за ядене. Виждал ли си такива?
Двойникът му отмести поглед към змиорчатите.
— Не. Но са умрели. Тъй че да ги сготвим, а?
— Става. Добре ли си? Изглеждаш уморен.
— Не спах — измърмори двойникът му. — А преди това бягах да си спася шибания живот, дни наред. Още по-преди това пък ми гръмнаха шибаната ръка.
— Да вземем да спрем за ден — каза Рамон, пусна плячката си на земята и протегна ръка за ножа. — Да си починем. Малко да ни се върнат силите.
— Заеби — отвърна другият и погледна протегнатата му ръка.
— Не мога да ги изкормя с шибаните си нокти — каза Рамон.
Двойникът му сви рамене, подхвърли ножа във въздуха, хвана го за острието и му го подаде с дръжката напред. Скапан беше отвсякъде, но още имаше рефлекси.
Змиоркоподобните бяха лесни за кормене. Рамон почисти всичко, което не приличаше на мускул, придържаше се към хипотезата, че всякакви шантави смилателни ензими или отровни торбички едва ли ще са в тази тъкан. Набучи ги на шиш и докато се печаха, те замирисаха на печено телешко и гореща кал. Захарните бръмбари свари в тенекиеното канче от полевия комплект. Двойникът му седеше до реката, загледан с празен поглед в светлата вода. Рамон реши в края на краищата пръв да опита непознатите твари. Отряза едно парче, лапна го, задави се, изплю го и хвърли шиша в реката.
— Ще ядем захарните бръмбари.
Двойникът му го погледна изпод превързаната си ръка, с която бе засенчил очи.
— Дойдоха.
— Кои? — стреснато попита Рамон, но онзи не отвърна. Той проследи погледа му и разбра.
Бяха като ястреби, понесени от топлите въздушни течения. Огромните черни кораби-галери.
Сребърните енье се бяха върнали на Сао Пауло.
18.
След като ядоха, двойникът се сви на кълбо и заспа дълбоко. Оставаха още два часа дневна светлина, тъй че Рамон взе ножа и насече тръстика. Стръковете бяха зелени като трева, преди да ги отреже, но за минута-две почервеняваха. Работата не беше тежка и докато залезът изпълни небето на запад — далечните облаци станаха златни, оранжеви и мътнорозови — той почти беше удвоил купчината. Изми си ръцете и ножа в реката, после порови в раницата и намери грубия сив брус. Двойникът му не си беше правил много труд да точи ножа. Но пък горкият шибаняк имаше само една здрава ръка, съвсем добро извинение.