Седна до водата, заслушан в резкия съсък на стоманата в камъка и загледан нагоре. Дори след като дърветата и реката потънаха в тъмносивия здрач, корабите на енье високо в орбита блестяха със светлината на слънцето. По-ярко от звезди. Загледа как потънаха в сянката на Сао Пауло и започнаха да гаснат, все едно някой завъртя ключ, докато не останаха само виолетовите им и оранжеви прожектори — не толкова ясни, но видими все пак. Все едно Бог беше дошъл и сега зяпаше надолу, за да напомни на Рамон за касапницата, която беше видял в ума на Манек. И касапницата, която вероятно щеше да дойде, щом двамата с двойника му се върнеха в града.
Докато беше пленник на Манек, почти не беше отделял време да мисли за завръщането си от джунглата. Беше толкова невероятна перспектива, че по-непосредствени проблеми задържаха вниманието му. Но сега, след като вече беше свободен и пътуваше към цивилизацията със своя двойник, въпросът надвисна пред него с цялата си тежест. Потърка длан по ръката си, където вече се бе появила тънка черта, нащърбена и полуоформена. Белегът от мачете бавно се издуваше. Какво беше казал Манек? Че щял да продължи да се приближава към формата на източника. Напипа с пръсти тънката линия възлеста плът. Брадата му също се сгъстяваше, дланите му загрубяваха. Все повече и повече ставаше като другия. Затвори очи, разкъсван между облекчението, че вижда как собствената му плът си става старата, и тревогата от това, което предстоеше — никой нямаше да се заблуди, че са различни мъже. Никой нямаше дори да помисли, че са близнаци — твърде много си приличаха, за да са. Докато стигнеха до друго човешко същество, щяха да имат едни и същи белези, едни и същи мазоли, едни и същи лица, тела и коси.
Трудно щеше да е да се изтъпанчи и да заяви, че е Рамон Еспехо, с другия до него. Дори да нямаше начин да бъдат различени — макар че кой можеше да каже какви следи е оставила технологията на Манек? — губернаторът едва ли щеше да пренебрегне това. А Рамон се познаваше достатъчно добре, за да се досети какво ще мисли за него двойникът му.
По-добре щеше да е да продължат бързо и да стигнат до Фидлърсджъмп, докато все още изглеждат само подобни, но не и еднакви. Можеше да измисли някакъв повод да се измъкне. На юг, може би дори до Амадора. Трябваше да намери някой, който да му даде фалшиви документи. Не че имаше пари, с които да плати, но все пак не можеше да има двама Рамон Еспехо…
Ножът задра, брусът натежа в ръката му.
Да. Трябваха му пари, за да започне отново. Знаеше всичко за банковите си кодове, можеше да мине всички тестове за идентификация, които изискваха банките. Работата беше в това да се върне в Диеготаун, докато двойникът му все още се възстановява, да изтегли сметките, може би да вземе малко кредит и след това да отпраши на юг. Това щеше да остави другия затрупан с дългове, но поне хората щяха да го познават. Можеше да започне отново. Можеха и двамата. И нямаше да е кражба дори. Той беше Рамон Еспехо и щеше да вземе своите пари.
А ако полицията търсеше мъжа, убил европеанеца, е, тогава на двойника му може би нямаше да му пука чак толкова, че са му свили парите. Рамон се изсмя. Едва ли можеха да го обесят два пъти за едно и също престъпление. Представи си как е заседнал в Амадора, може би в някоя скромна къща край плажа на южния бряг. Сдобиеше ли се с документите, можеше да наеме нов фургон. Поне докато не намери достатъчно пари, за да си купи свой. Представи си как се събужда от шума на вълните, хладната утринна светлина. Представи си как се събужда сам, на толкова малко легло, че не може да събере двама. Елена в края на краищата щеше да има другия. И той щеше да я има. Рамон можеше да започне отначало. Като змия, сменяща кожата си, можеше да остави зад гърба си стария сив живот. Може би щеше да спре да пие толкова. Да спре да ходи по барове и да си търси поводи за бой. Да убива и да предизвиква да се опитат да го убият. Можеше да стане нов човек. Колко хора бяха мечтали за това и колко малко бяха имали този шанс!
Всичко зависеше от това да слезе бързо на юг, преди дублирането да е удебелило белезите му и да е втвърдило косата му. Преди бръчките по лицето му да станат като на другия, преди общите им бенки да потъмнеят достатъчно, за да личат и при пръв поглед. Не знаеше колко време ще отнеме това, но не допускаше, че ще е дълго. Само допреди няколко дни беше… един откъснат пръст, а вече почти се беше върнал към нормалното.