Далече горе един от корабите на енье изчезна и отново се появи, щом скоковите двигатели се охладиха. Вътрешностите на Рамон се стегнаха от спомена какво е да си на борда на тези кораби, когато запънат така. Първия път го беше изпитал със стария Паленки и работния му екип. Корабът беше излетял от орбита, издигна се като транспортен фургон и повече така и не изравни. Помнеше натиска от ускорението. Беше като пускането на водата от ваната след гореща баня или вцепенението след секс. Самите мускули бяха натежали по костите му. А той се усмихна, погледна Енрике Дебелия — не се беше сещал от години за Енрике Дебелия — и се ухили. Момчето също му се ухили. Оставяха всичко зад себе си и когато пътуването им свършеше, всеки, когото бяха познавали или с когото бяха говорили, или който ги беше тормозил, подигравал, прецаквал, или заради когото се бяха прецаквали, щеше да е умрял от старост. Беше чувал за конкистадорите, които изгаряли корабите си, щом стигали до Новия свят. Рамон, Паленки, Енрике Дебелия и всички останали правеха същото. Земята беше мъртва за тях. Само бъдещето имаше значение.
Тръсна глава, но умът му отказа да изостави дирята. Още един спомен се връщаше. Този път обаче можеше да разсъждава също така — да гледа реката, корабите на енье, звездите, почти пълната луна, едва изгряла на изток. Беше по-малко като преживяване този път, а по-скоро като силна и самостоятелна фантазия.
Когато стъпиха на кораба на енье, първата му мисъл беше колко странно миришеше — на киселина, на сол и на нещо напомнящо за пачули. Паленки измърмори, че миризмата му причинявала главоболие, макар че сигурно беше от рака. Разтовариха и подредиха оборудването, намериха си квартирите по начертаните на стените линии, хапнаха в приятната гравитация от ускорението на ракетите и се прибраха по каютите си — и тогава прозвуча сирената и пространствените двигатели се включиха да загряват.
Беше точно както си беше представял усещането от силен удар в корема. Светът се сви до точка, периферното му зрение се замъгли, звуците заглъхнаха, а след това — дисконтинуитетът. Така и не можеше да определи какво се променяше при време-пространствения скок: всичко можеше да е на едно и също място, гаечният ключ, който току-що бе изтървал, все още да е на средата на пътя си към пода и все пак знаеше — знаеше, — че е изтекло време. Много време. Че нещо се е случило, макар и да не осъзнава какво. Беше намразил това чувство.
Седмица след това видя първия енье. Помнеше усмивката на Паленки: разбираща и самодоволна, когато беше събрал екипа да им разясни етикета, който домакините им очакваха да се спазва. И тогава съществото се появи през люка…
Рамон изкрещя. После споменът си отиде, останаха само реката и лесът. Сърцето му се бе разтуптяло, ръката му беше стиснала ножа с всичка сила. Той оглеждаше дърветата и водата, готов да нападне или да побегне, все едно самият Сатана се беше надигнал с бич в едната ръка и нож в другата. Образът на енье — огромно, подобно на речен балван тяло; влажни неразгадаеми очи като на стрида; мърдащи дълги ресници; несъразмерно тънки и нежни ръце, като ръце на кукла, щръкнали от туловището му; едва видима гънка на мястото на клюна, скрит в плътта — бавно изтля в ума му и шокът на страха заглъхна. Рамон се изсмя насила, но смехът излезе тънък и писклив. Смях на страхливец. Той се изплю, гняв изпълни гърдите му.
Манек и онзи бял шибаняк в кошера го бяха направили слабак. Дори само споменът за ядачите на младите бе достатъчен, за да го накара да запищи като момиченце!
— Майната му — измърмори. Гърленото ръмжене, което долови този път в гласа си, го задоволи. — Не ме е страх от тия проклети гадини, мамка им!
Настроението му обаче все още беше кисело. А това означаваше, че трябва да внимава още повече да не се въвлече в бой с още по-изнервения си и раздразнителен двойник. Огънят беше изтлял, другият Рамон още спеше на земята до него. Рамон с яд осъзна, че отново трябва да поеме първата смяна. Хвърли шепа сухи листа и клони върху въглените. Пламъците засъскаха колебливо, но хвърлиха светлина и топлина. Рамон знаеше, че огънят по-скоро може да привлече опасност, отколкото да я прогони. Знаеше, че колкото по-ярък стане, толкова по-трудно ще вижда в тъмното, но му беше все едно. Искаше малко шибана светлина.