Едната луна изгря и бавно заплува покрай замръзналите в стационарни орбити кораби на енье. Беше Голямото момиче, скоро в близка орбита щеше да я последва Малкото момиче. Рамон зачака, премисляше мрачно колко тръстика е нарязана и колко работа още предстои. Накрая големият светъл диск застана точно над тях и той реши да събуди другия. Да го извика по име не ставаше, ефектът от това, че нарича двойника си „Рамон“, беше достатъчно притеснителен. Наведе се и го разтърси за рамото. Двойникът му измърмори насън и се обърна.
— Ей — каза Рамон. — Половината шибана нощ мина. Твой ред е да пазиш.
Онзи се извъртя на гръб, намръщен като съдия.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — попита сънено.
— Да пазиш — отвърна Рамон. — Аз изкарах първия пост. Сега ти ставаш, аз спя.
Другият мъж вдигна ранената си ръка да потърка очи, изруга и го направи с лявата. Рамон отстъпи назад и зачака изнервено. Двойникът му така и не ставаше. Когато заговори, гласът беше по-ясен, но пълен с презрение.
— Не си спал? Ти тъп ли си? Мислиш, че шибаната чупакабра ще преплува през реката да ни хване? Приказки на мекушаво банкерче. Скапаняк! Като искаш да пазиш, пази. Аз спя.
И се обърна, пъхна ръка под главата си като възглавница, с гръб към огъня. Гневът забуча в ушите на Рамон като разлютени оси. Импулсът да дръпне двойника и да опре ножа в гърлото му, та да го вразуми, може би дори завинаги, се бореше с желанието да го изрита в бъбрека, та да пикае кръв чак до Фидлърсджъмп.
Но ако го направеше, след това трябваше да му върне ножа и да спи уязвим и беззащитен на няколко стъпки от един вбесен cabrón. Така че изръмжа, загърна се плътно в наметалото и тръгна да си намери място за спане по-далечко, така че ако някой хищник ги намери, първо да изяде другия.
Утрото дойде. Рамон простена, обърна се на гръб и вдигна ръка над очите си да спре светлината още за минута-две. Гърбът го болеше. Главата му беше замаяна. Миризмата на печено откъм огъня обаче го разбуди съвсем. Другият беше събрал няколко ореха с бели ядки и беше хванал риба, беше я увил в листа от бръшлян и я бе сложил на въглените. Стар трик за готвене, когато няма с какво да се готви. Рамон го беше забравил или все още не си го беше спомнил.
— Хубаво мирише — каза той.
Другият сви рамене и обърна рибата в бръшляновите листа. Май понечи да каже нещо, но спря. Рамон си помисли, че храната явно не е предвидена за двама, но пък другият едва ли щеше да откаже да си я разделят. Рамон потърка ръце, клекна до огъня и се ухили.
— Много работа ни чака — каза другият. — Май имаме достатъчно тръстика обаче.
— Насякох малко снощи — отвърна Рамон. — Остава да съберем листа за подложка и да направим покрива. И огнището. Мисля, че ще намерим пясък по-надолу по реката. Нанос имам предвид. Ще е по-добре, отколкото кал от брега. И дърва за огъня.
— Да.
Другият издърпа рибата от въглените с лявата си ръка, остави я малко да изстине и я сряза наполовина с ножа — Рамон осъзна, че го е взел от него, докато е спал. Връчи на Рамон половината с главата.
Орехите бяха мазни и меки. Кожата на рибата се беше втвърдила и напукала, тънка като хартия и солена. Месото беше тъмно и сипкаво. Рамон въздъхна. Хубаво беше да яде нещо, което не е трябвало да приготвя сам. Радваше го, че другият не излезе толкова стиснат да откаже да я разделят.
— А как да разделим това? — попита другият и махна с ножа към купа почервеняла тръстика. — Ти да направиш навеса, а аз да ида да събера листа? И може би още малко клони?
— Става — отвърна Рамон и помисли дали тук има нещо, което му убягва. Събирането на листа и клони беше по-лесно от правенето на навеса, но той все пак щеше да работи с две ръце. А и двойникът му беше станал по-рано, за да приготви храната. Това почти компенсираше отказа да поеме втората смяна. Без да го обсъждат, отидоха до реката и си измиха ръцете. Ръката на другия май изглеждаше по-зле, но той не се оплака.
— Искам да знаеш нещо — каза само, след като я превърза пак.
— Казвай.
— Знам, че в тази работа сме заедно, ти и аз. И работата, която вършиш — събирането на захарни бръмбари, строенето на сала, всичкия този боклук… По-добре да сме двамата, отколкото само един, нали? Но почнеш ли пак да ровиш в раницата ми, без да питаш, ще те заколя, докато спиш. Ясно?
Очите му се впиха в неговите — с толкова тъмни ириси, че Рамон не можа да различи зениците, бялото с жилки кръв и пожълтяло като стар сапун. И за миг не му хрумна, че другият може да се шегува. Всъщност като си помисли, разбра, че щеше да изпита същото с някое изнежено банкерче, което рови в неговите неща. Зачуди се какво ли ще е, когато стигнат при хора. Може би щеше да се примири двойникът му да си задържи всички неща. Ножа си, раницата си. Дори Елена може би.