— Казах ти. Прекарал съм много време в…
— В кучия гъз? Да бе, адски логично. И най-случайно се оказваш тук. Преди месец. И на никой не му пука, че те няма? Никой не праща група за издирване? Върви ли като за теб? И брадата ти. Да не ми казваш, че това на бузките ти е израснало за месец? Или чужденците ти даваха бръснач, докато беше при тях? И ръцете ти. Имаш мазоли на пръстите. Това от въвеждане на данни ли е?
Рамон си погледна ръцете. Коравата жълтеникава плът беше започнала да се връща по малко. Сви ги в юмруци. Мъжът помръдна ножа, натискът в кожата на Рамон стана болезнен.
— Ти си параноик, ese — каза Рамон. Гласът му беше нетрепващ и твърд. Опита се бързо да прецени шансовете си да избие ножа. Ако се хвърлеше назад, извън обхвата на другия, можеше да спечели няколко секунди. И мъжът щеше да се бие с лявата ръка. Но двойникът му беше уплашен, ядосан и побеснял като клозетен плъх от онова, което бе преживял последните дни. Реши, че е в по-неизгодна позиция.
За част от секундата си помисли какво ли ще направи другият, ако му каже истината. Ще го убие? Ще побегне? Ще го приеме като брат и ще продължат? Само последното изглеждаше смешно.
— И после ме питаш за „Ел Рей“, нали? — извика мъжът. — Какво, мамка му, знаеш за „Ел Рей“? Казвай кой си, шибаняк!
— Ченге съм — отвърна Рамон и сам се изненада от думите си. Но беше ясно. Беше историята, която си беше разправял наум дни наред. Оставаше само да я извърти. — Името ми наистина е Дейвид. Посланикът на Европа беше убит. Някои хора казаха, че си бил там. И мъжът с ножа отговаряше на описанието ти.
Двойникът му кимна, окуражаваше го да продължи, все едно Рамон потвърждаваше подозренията му. И сигурно правеше точно това, макар и само защото съчиняваше всичко. Преглътна, за да разхлаби възела в гърлото си. Щом успя, продължи.
— После ти изчезваш. Духваш от града. Шефът решава, че е някак странно, и ме праща да те проследя. Прекарал съм много време на север. Затова избраха мен. Намирам фургона ти гръмнат все едно, че си държал вътре бомба. Почвам да ровя наоколо, да търся ръка или крак. Следващото, което виждам, е онова, летящата кутия. Ей така, виси горе. Излизам да погледна и — бам! Ония с големите задници и с пера на главите ми взимат дрехите, прибират ми значката и пистолета, обличат ме в тия лайняни бебешки пижамки, почват да ме разкарват насам-натам и ми казват, че трябва да те намеря.
— И ти го направи — изръмжа другият, пристъпи още по-близо и желязото, притиснато в плътта на Рамон, защипа като сахаела. — Изпълняваше заповедите им като куче!
— Опитвах се да бавя отначало — каза Рамон. — Мислех си, че мога да ти спечеля малко време. Разбираш. Връщаш се в града, казваш какво е станало и пращат помощ. Но после намерихме онзи бивак. Твърде близо бяхме до теб. Единственото, което можех да направя, беше да чакам и да се надявам, че ще излезеш по-хитър от шибаните извънземни. И ти излезе. Така че — ето ни. — Не можа да се сдържи и добави: — Щеше да направиш същото в моето положение, човече. Сериозно.
— Не аз убих скапания европеанец — процеди през зъби мъжът. — Някой друг беше. Не го убих аз, мамка му.
— Рамон — каза Рамон и замълча, докато надвие замайването от това, че произнася името си така. — Рамон, ти ми спаси задника от онези демони pendejos. Ако питат мен, бил си в къщата ми в нощта, когато посланикът се е заклал. През цялото време.
В настъпилото мълчание чу далечния ек на ято плескуни, като църковни камбани. Острието на гърлото му потрепери, но Рамон не помръдна. Тънка струя кръв потече по ключицата му. Ножът беше пробил кожата. В тъмните очи на мъжа блесна объркване и неверие.
— Какви ги говориш?
— Дължа ти го — отвърна Рамон, като вложи в гласа си колкото можа повече искреност, без да издава слабост.
— Той не се е заклал. Убит е — възрази двойникът му.
Рамон сви рамене. След като лъжеше, по-добре да лъже на едро.
— Знаеш ли Джони Джо? Знаеш ли кой е?
— Джони Джо Карденас?
— Той. Знаеш ли защо се измъква толкова лесно?
— Защо?
— Защото ние го оставяме. Мислиш ли, че не знаем колко хора е убил? Работата е, че работи за нас.
Мъжът се отдръпна на педя. Ножът вече не докосваше шията на Рамон. Може би шейсет на четиридесет в негова полза вече. Рамон продължи да говори. Това беше номерът: двамата да продължат да говорят.
Трябваше да надвие с думи.