— Джони Джо е клепач? — попита стъписано двойникът му.
— Шеста година вече — отвърна Рамон, мъчеше се да си спомни от колко време Джони Джо е в Диеготаун. Числото като че ли не усъмни другия. — Снася ни непрекъснато какво става. И никой не го подозира, защото кой би го повярвал? Той е бандит. Всички знаят, че губернаторът иска да го обесят. Никой не го подозира, а той ни звъни всяка неделя като шибана курва.
— Аз не съм доносник.
— Не казвам, че си. Казвам това: Сао Пауло? Няма закони. Има ченгета. Аз съм един от тях, а ти ми помогна. Каквото и да е станало в „Ел Рей“, бил е някой друг. Така ставаме наравно.
— Откъде знаеш, че не съм невинен? Ако наистина не съм го направил аз?
— Ако не си, значи съм те надценил — отвърна Рамон и се ухили. Двойникът му се поколеба за миг, после и неговата уста се изкриви в усмивка. Ножът се отпусна. Мъжът отстъпи назад.
— Ножът е мой. Задържам го. Мой е.
— Щом държиш на това, окей — отвърна Рамон, постара се да го каже успокоително, като ченгетата, когато уговарят. Беше чувал няколко пъти този тон, така че не беше трудно да го изкопира. — Разбирам, че искаш да задържиш оръжието. Няма проблем. В края на краищата сме двама скапаняци, бягащи от пасмина шибани извънземни, нали? Все едно кой държи ножа, щом сме от една и съща страна.
— Ако ме прецакаш… — Двойникът му остави заплахата да увисне. Защото какво можеш да направиш, ако едно ченге реши да наруши думата си, помисли Рамон. Водиш го при съдия да видиш на кого ще повярва?
— Ако почна да се ебавам с хората, Джони Джо и всички pendejos като него ще се насерат — каза Рамон. Тежко. Авторитетно. Като ченге. — Не си струва. Казвам ти, че си чист, човече. Но всяка награда, която получиш затова, че ще издадеш ония шибани извънземни, я делим. Поравно.
— Заеби — изсумтя мъжът. — Аз ти спасих задника. Ти беше жива стръв. Взимам три четвърти.
Рамон усети, че стомахът му се отпуска. Беше се измъкнал. Кризата беше минала, оставаше само малко поза и размотаване.
— Шейсет на четирийсет. И не убиваш повече. Никого.
— Прецакан съм.
— Кой не е. Ние сме ченгетата, забрави ли? — Рамон се усмихна. Другият мъж се изсмя невярващо, после и той се усмихна криво. — Какво ще кажеш да наредим тия листа, та да можем да се разкараме оттук и да се върнем някъде, където има водопровод?
— Шибани ченгета — измърмори мъжът, но този път беше шега. Беше замаян от облекчение. И защо не? Рамон току-що му бе простил греховете.
Работиха, докато не се стъмни съвсем. Малкият навес беше почти готов: легло от листа и покрив с няколко пласта застъпващи се листа, така че дъждът да се стича във водата, вместо да капе вътре. Рамон обяви, че спират. Двойникът му беше готов да продължи цялата нощ, просто за да докаже нещо. И все пак, докато крачеха обратно към малкия бивак, Рамон усети, че отношението се е променило. Тъпо банкерче, изгубило се в дивата пустош, беше едно. Полицай, раздаващ опрощения, беше съвсем друго. Рамон накладе огъня, а другият стовари две шепи захарни бръмбари, орехи самоубийци и от яркозелените малки плодове, чието име Рамон така и не беше открил в класификациите на планетата и които имаха вкус на евтино бяло вино и круши. Не беше пир, но беше добро на вкус. След това Рамон пи вода, докато коремът му не се изду. Щеше да се наложи да пикае посред нощ, но засега залъга тялото си, колкото да заспи.
Двойникът му се изтегна до огъня. Рамон видя как затрепериха пръстите му и разбра, че му се ще да запали цигара. От тази мисъл и на него моментално му се допуши. Колко ли време оставаше, докато петната от никотина се появят отново и пръстите и зъбите му пожълтеят пак? Колко още, преди лъжливият танц с еднаквостите, който разиграваше с другия, престанеше да върши работа и истината изплуваше? Може би правилното решение бе да си тръгне веднага, да се скрие в дивите гори и да избяга завинаги и от двойника си, и от губернатора, и от полицията, и от енье?
Много пъти си беше мислил да заживее сам в дивите земи. Идеята да зачезне в горите изглеждаше по-приемлива, докато беше фантазия или пък нещо, което можеше да направи с един добър здрав фургон, в който да може да се затвори през нощта. Или поне ако имаше шибания си нож.
Слушал беше за мъже от първата вълна колонисти, които подивели. Заминали сами в горите и степите, в пустините и крайморските езера на планетата и не се върнали в цивилизацията. Някои истории може и да бяха верни. Колониите обикновено не привличаха хора, които не можеха да се откъснат от стария си начин на живот. Щеше да има и някои, които мразеха живота тук — мъже и жени, домъкнали жалките си лични провали по целия път от Земята. Рамон се замисли дали и той не е един от тях. Само че сега искаше да се върне. Така че все още не беше подивял. И докато пръстите му продължаваха да мърдат нервно към една табакера, която беше останала на дни зад него и отвъд една река, нямаше изобщо да забрави градовете.