— Защо стана ченге? — попита мъжът с вече провлечен глас, от умората и надделяващия сън.
— Не знам — отвърна Рамон. — Изглеждаше правилното решение за момента. Ти защо стана рудотърсач?
— Беше по-добре, отколкото в работен екип. Доста съм добър в това. А и от време на време трябваше да се махам от града. Да се поизгубя за малко.
— Тъй ли? — каза уморено Рамон. Беше изкарал дълъг ден след низ от дълги дни. Тялото му беше натежало за сън.
— Имаше един тип — продължи другият. — Мартин Касау. Бяхме приятели за малко, разбираш. Когато дойдох тук, в началото. Беше от тия, дето висят по центровете за пренасочване. Опитваше се да завърже приятелство с нови хора, защото никой от тези, които го познаваха, не го харесваше. — Изплю се. — Правеше се на трапер. Може и да е убил някои неща. Все едно, наби си в главата, че съм тръгнал подир мацката му. А не бях. Беше шибана кучка. Но той си наби в главата, че се опитвам да го отрежа.
Лиана. Рамон я помнеше, нощта в бара. Помнеше тъмночервения тапет, като засъхваща кръв. Беше отишъл при нея, седеше до нея. Тя все още миришеше на кухня — пържено олио и подправки, сгорещени тигани и лют пипер. Той предложи да я почерпи. Тя прие. Той я хвана за ръката. Тя се държеше нежно. Плахо. Беше пил доста и главата му беше леко замаяна. Фантазиите на Мартин за нея — отваря й блузата, шепне в ухото й мръсни, възбуждащи неща, събужда се в леглото й — го бяха опиянили не по-малко от пиенето.
— Пет пари не давах за нея — изсмя се мъжът. — Беше готвачка. Малко трътлеста, нали разбираш. Тъпчеше се с готвеното си. Мартин обаче… Майната му. Беше се побъркал по нея.
Стаята на Лиана беше отзад — пристройка от евтин хитин зад бара с малка баня, душ и без място за готвене. Светлините, изписващи „Лос Ранчерос“, изпълваха стаята с мъждива светлина. Беше я разсъблякъл под звуците на португалско фадо от приемника, певицата пееше тихо за любов, самота и смърт — песен, чиито думи сега чуваше отново. Красива песен. Въпреки топлия нощен въздух кожата на Лиана беше настръхнала. Помнеше пъпчивата гъша плът на ръцете й. На бедрата. На гърдите й. Беше срамежлива в началото. Чувстваше се гузна, че го е пуснала при себе си. После — не толкова. След това — изобщо.
— Тъй че Мартин си наби в главата, че чукам момичето му. Значи, той не излизаше с нея. Не й беше казал повече от десет думи през целия си живот. Но си мислеше, че е влюбен. И се побърка. Скочи ми с една метална кука. За малко не ме уби.
След това беше прокарал пръстите си през косата й, докато тя спеше. Беше му се доплакало, но не можеше. Дори сега, когато споменът израстваше като лоза в мозъка му, не можеше да каже защо му се беше доплакало, що за смесица от страст и тъга, самота и вина го беше трогнала дотам. Отчасти затова, че беше предал Мартин. Но само отчасти. Лиана.
— Тъй че, сещаш се — щом ми мина, викам си, май трябва да се разкарам. Изкупих на сметка един фургон от мястото, където работех, то пропадаше. Намерих някакъв стар проучвателен софтуер от вдовицата на един тип, който знаех, че беше умрял. Тръгнах. И после просто продължих. Знаеш как става.
— Знам — съгласи се Рамон. — Видя ли я пак?
— Трътлестата готвачка? Не, човече. За какво ми е?
Тя малко хъркаше — съвсем лек хрип, навътре и навън. Имаше евтин постер на Девата от станция Десперадо над леглото, светлосините очи и робата блестяха в сумрака. Рамон си беше въобразил, че е влюбен в нея. Пишеше й писма, но ги изтриваше, преди да натисне SEND. Не можеше да се сети какво бе писал в тях. Зачуди се дали другият помни съдържанието им. Ако не, думите си бяха отишли завинаги.
Не беше разказвал тази история. Никога. Но ако беше, щеше да я разкаже точно като двойника си сега. Някои неща просто не ги казваш на хората.
— Умълча се нещо — каза другият. — За Кармина ли мислиш? Побъркала те е, mi amigo. Чух го, когато разправяше за нея.
В гласа му се беше прокраднала насмешка и Рамон знаеше, че стъпва на опасен терен, но не се сдържа и попита:
— А ти? Имаш ли си мацка сега?
— Имам една за чукане — отвърна другият. — Голяма уста има понякога, но я бива. Нищо против нямам да я чукам. Доста е добра в леглото.