Време беше да рискува, да натисне малко.
— Влюбен ли си в нея?
Другият замръзна, после процеди през зъби:
— Не е твоя работа, cabrón.
Рамон го погледна в очите за миг и каза грубо:
— Прав си. Извинявай.
Без да прекрачи границата. Отстъпи, но по начин, подобаващ за едно кораво ченге. Не толкова страхливо, че да възбуди гнева на другия.
След миг мълчание добави:
— Да поспим, а? Утре ще е дълъг ден.
— Става — отвърна кисело другият.
Но както се беше надявал Рамон, въпросът коя обича той не се постави повече.
20.
Подкараха сала към обед на другия ден — сутринта мина в последни приготовления и неуспешен лов. Беше станало още по-тясно. Направиха огнището отзад, където един от двамата можеше едновременно да го поддържа и да насочва сала с веслото. Навесът минаваше по дължината от едната страна. Малко накланяше сала, но ако Рамон го бе поставил в средата, нямаше да може да вижда напред и да кормува. Разбира се, отчасти блокираше гледката му, където и да беше. За противотежест беше натрупал дървата за огъня от другата страна, но не толкова близо до ръба, че да се намокрят.
В средата на реката течението беше бързо и през целия следобед Рамон трябваше просто да поддържа курса. Другият мъж седеше до него с въдица в ръката. И ето ти го великия план за бягство, докаран до съвършения си край. Двама мръсни брадясали типа на един кекав сал ловят риба за ядене и се редуват в насочването с веслото. Рамон се почеса по корема. Белегът растеше, другият на ръката му — също. Косата му ставаше по-твърда — усещаше го. Несъмнено и бръчките на лицето му се връщаха.
Съжали, че не беше задържал табакерата. Или каквото и да е за огледало. Колко още време, докато другият разбере какво точно става? Всеки път щом двойникът му го погледнеше, Рамон усещаше как стомахът му се свива.
С придвижването им на юг горите се променяха. Остролистата куркума заотстъпва на порестия дъб. На два пъти Рамон успя да зърне големите пирамиди на колониите дорадо, страните им гъмжаха от пълзящите черни паяци. Звуците също се промениха. Цвърченето и гракът на хилядата разновидности полугущери-полуптици, заплашващи се едни-други и биещи се за храна и самки. По-гърлени викове, като на жени, пеещи на някакъв красив африкански език — това бяха кюй-кюй, готвещи се да сменят летните си кожи. А веднъж — и тихия, свирещ звук на червеняк откъм храсталаците. Рамон обаче не успя да види животното, а след като то не нападна, явно също не ги беше видяло.
Над тях небесните лилии бяха издухани на югоизток от някакъв вятър високо в атмосферата. Далечните им тела приличаха на тъмнозелени точки по синия небесен свод, разпръснати като тъмни звезди на дневната светлина. Една колония беше разцъфнала преждевременно и изригваше жълти и червени ивици, сигурно с дължина от по няколко мили, макар че от толкова далече Рамон можеше да ги скрие с палеца си. Когато се включеха и други, щеше да е като цветна градина, плаваща в пространството.
Но това, което продължаваше да привлича вниманието им, бяха реещите се черни кораби на енье. Шест от тях висяха във въздуха. За първи път му хрумна колко много приличат на кърлежи, а след като образът се загнезди в главата му, не можеше да се отърве от него. Беше избягал от дома си, от своя свят, оставил беше миналото си в корема на един огромен кърлеж и бе изхвърлен на тази красива планета. На никого от тях не му беше мястото тук — нито на енье, нито на Манек и неговите събратя, нито на човечеството. И все пак Сао Пауло ги търпеше.
Сигурно можеше отново да отлети. Да се качи на кораб на енье, да се премести на някоя друга колония. Или да повери съдбата си на небето и да се спусне там, където е решил Бог. Сао Пауло не беше толкова голяма, за да е спокоен, че никога повече няма да срещне своя двойник. Вселената, от друга страна, беше толкова голяма. По-голяма. В един миг — силно като върнал се спомен — Рамон отново почувства зейналата пропаст от съня си. Потръпна и хвърли поглед назад.
Заминаването щеше да означава да се сдобие с нова самоличност, но сега вече всичко щеше да изисква това. Истинският проблем беше в качването на кораба. Миризмата на енье, гласовете им. Да знае какво бяха направили и какво правеха, и истинската цел на тези колонии. Преди сигурно щеше да може да го направи. Двойникът му, седнал на ръба на сала и отпуснал глава на здравата си ръка, той сигурно щеше да може да го направи. Но Рамон бе почувствал потока, беше станал бездната и беше чул виковете на умиращите кии. На умиращи бебета. Не можеше да го направи. Вече не.