Красимир Бачков
Бягство
Един ден реших да се махна от този скучен, забит в калта на равнината град. Бяха ми омръзнали много неща, за да стоя повече в него. Дългите студени зими, сухите прашни лета, дребнавите мераци на хората и провинциалния дух във всичко, до което се докосвах, бяха само част от лепкавата тиня, в която затъвах неусетно от години. Имаше още много причини за да се разкарам от тук, но за беда се намираха и такива, които ме задържаха и правеха живота ми поносим. Това бяха старите ми родители и едно диво място в края на града, където често обичах да ходя. Точно на това място се намирах, когато взех важното си решение. Тук идвах обикновено като нямах работа, или като се чувствувах зле. Сядах на една ниска, изкривена ябълка и далеч от уличната суета слушах, тихия шепот на листата и тревите, от редките дървета и храсти наоколо. Нещо в мен се отпускаше, ставаше ми по-леко и макар да наближавах вече тридесетте, все още обичах да си мечтая за разни невъзможни неща. Кратките мигове самота ми помагаха да преглъщам ежедневните си проблеми и да се надявам, че все някой ден всичко ще се оправи. Нямах нищо конкретно предвид, просто вярвах в добрия си шанс и във времето, което ми предстоеше.
През този ден ми се случиха две неприятности, които ме разстроиха и принудиха да потърся утеха при старата ябълка. Заради нежеланието ми да се женя, още от сутринта се скарах с нашите и отидох по-рано на работа. Докато бърках в джоба си за ключовете от хранилището, отвътре дочух смях и като в евтина комедия се заслушах до вратата. Не бях го правил никога, но вътре говореха за мен и то неприятни неща. При това излизаха от устата на най-добрия ми приятел. С Васко бяхме съседи, заедно учехме от деца, заедно изкарахме казармата, пак заедно държахме изпити в учителския институт, макар и по различни специалности, а накрая успяхме да се наредим и в едно училище заедно. Той не разполагаше с хранилище, затова му бях дал ключ от моето, да го ползува когато му се наложи. В момента той много усърдно обясняваше недостатъците ми на Дида — една симпатична млада колежка, която ме заглеждаше напоследък — Вики е абсолютен перко! — звучеше убедително гласът му — Никой в тоя град не го познава по-добре от мен! Щом ти казвам, че не става, значи съм сигурен в това!
— И какво толкова му има? Да не е обратен случайно?
— Не е педи, но е по-лошо! Той е луд бе, Дидке! Луд за връзване! Ако взема да ти разказвам какви щуротии е правил като малък, а и сега продължава да ги върши, ще ти настръхне косата! Казвам ти, стой по-далеч от него!
— А ти как го траеш? Нали уж сте приятели?
— Ех, приятели! Той ми е наказанието на мене! Толкова отдавна сме все заедно, че го чувствувам като част от себе си! Онази — по-лошата част. Абе, нещо като голяма брадавица на носа! Знаеш, че те грози, но не я режеш, защото е част от тебе! Това е!
— Все пак не изглежда на луд! — настоя колежката — Че е особняк съм съгласна, но той и така ми харесва!
— Добре! — впрегна се приятелят ми — Ти си красиво момиче и всеки нормален мъж като мене, би се радвал да бъде с теб! Хайде да се обзаложим…
По коридора се чуха стъпки и аз се дръпнах от вратата. Направих се, че излизам от хранилището, кимнах на прислужничката, повлякла мокрия парцал в края на коридора и излязох от училище. Тръгнах по улиците без посока и се чудех, с какво съм заслужил лошото отношение на приятеля ми към мен. Освен маниакалната му похотливост, друго обяснение не намирах. От две седмици насам, той ми надуваше главата, колко секси била Дида и как той щял да я изчука. Заради тия му мераци, преди година го заряза жена му и сега Васко се представяше за ерген като мен. Двете му хубави деца, разбира се не влизаха в сметката, защото живееха при жена му. В това всъщност бе разликата ни, до миналата година. Той се ожени като завършвахме института, но това не му пречеше, да продължи да търчи като, козел, след всяка срещната жена. Съпругата му бе търпелив човек и го трая повече от достатъчно, Васко я взе съвсем за глупачка и тя се принуди накрая да се разведе с него. Тава не му подейства особено, дори в известен смисъл му развърза ръцете. Сега бе навъртял няколко жени едновременно, мамеше ги по някакъв начин и с всяка от тях намираше време да се види и разбира се да прави най-страшния секс под слънцето. Като всеки коцкар и той бе невероятен самохвалко, особено за оная работа.
Без да разбера, бях стигнал до моето място. Седнах на ябълката и се замислих. Трябваше да се махна от тук! На никого не бях нужен, освен на родителите си и то заради внучетата, които можех да им създам евентуално. Това никак не ми харесваше!
Вятърът изведнъж просвири през сухата миналогодишна трева и ме накара да си вдигна яката. Ранната пролет лъжеше с игривото, закачливо слънце, което се подаваше за момент, сипеше щедро топлина, а в следващия миг се скриваше зад облаците и тънкият леден дъх на зимата, властно покриваше всичко. Снегът отдавна се бе разтопил но нейде из навлечените все още със зимни дрехи хора, се таеше страхът от студа, по-страшен от самия студ. Погледнах си часовника. Време беше да вървя на работа. По програма имах първите три часа след обяд, а след това бях свободен. Можех да се прибера в къщи и да си стегна багажа. Утре щях да реша, накъде да вървя.