Север Гансовски
Бягство
I
Събуди се и в ушите му още бушуваше този страшен рев, който изпълни света до най-далечните звезди, до Галактиката и го захвърли някъде в неизвестността. Отначало Стван не можеше и да помръдне и за миг го обхвана нов страх. „Какво са направили с мен? Ами ако ми е оставено само съзнанието, а тялото ми вече не съществува? Защото те имат силата да го сторят.“
Но ревът се плискаше. Стван раздвижи крак и се увери, че си е на мястото. Вдигна китката на ръката си, сви и разтвори пръсти, попривдигна глава, после наведнъж се изправи.
Огледа се с недоумение — нещо не беше в ред. Ах, да — нямаше дрехи, взели са ги! Оставили са му само късите гащета. Но тялото му си беше тук — слабите бели ръце, слабите бели нозе…
Направи няколко колебливи крачки и едва сега осъзна, че тъмната зала с апаратите е изчезнала. (С онези апарати, насочени всички към него.)
Над главата му беше небето, под стъпалата — пясъкът, а напред — синева като езеро или море. Огледа се наоколо. Небето беше не само отгоре. Навсякъде около него, чак до ниския, чезнещ в сумрак хоризонт, то се простираше като огромна, нематериална, преливаща в безкрайността чаша. Никакви стени, вещи или предмети.
Слънцето изгряваше като червено кълбо — Стван погледна проточената си, хвърлена от самия него сянка.
Пълна тишина. Топло. С всеки изминал миг ставаше все по-светло.
Къде ли се намираше?
Внезапно Стван забеляза, че го тресе от преживения шок, а очите му още бяха пълни с боязливи, мъченически сълзи. Трескаво въздъхна и изхлипа. Е, и какво, вече всичко е зад него. Признаха го за виновен, осъдиха го.
— Плюл съм им! — Порази се колко силно прозвуча тук високият му глас. — Значи, са ме изселили. Можеше и по-лошо да бъде.
Тръгна, без сам да знае накъде.
С леко съпротивление под краката му се ронеше утринната корица на овлажнелия от роса, а после засъхнал пясък. Водата приближаваше — другият бряг се намираше на около двайсетина метра. Стван прекоси топлата плитчина. Вървеше с неловката, подскоклива походка на гражданин, на когото му стигат пет километра, за да го хванат бодежи в кръста. Жълта равнина се простираше надалеч и Стван помисли, че това трябва да е истинска земя. Обаче след петнадесет минути пред него пак проблесна. Стигна до нова пясъчна ивица, после до друга. Да имаше поне едно дръвче, храстче или тревичка! Отляво беше морето, зад гърба му — плитчини, които, щом отминеше, се сливаха в сивокафеникава ниска ивица.
В средата на поредния проток Стван затъна до кръста. Дъното беше застлано с тъмни водорасли, проплува розовочервеникава медуза, на дълги стъбла се люлееха нещо като морски цветя или примитивни животни. Изотдолу внимателно го погледнаха две големи кафяви очи. Стван отстъпи. Очите гледаха неподвижно от жълтокафеникава глава колкото юмрук, увенчана с няколко къси пипалца, а самата тя се показваше от конусообразна раковина. Стван се наведе и извади мекотелото от пясъка. Тежеше около два килограма. Вяло шаваха увисналите във въздуха пипалца.
Стван никога не беше виждал такива твари. Гнусливо хвърли чудноватото същество и в този миг забеляза, че цялото дъно е осеяно с очи, втренчени в него, без да мигат. Едни спадаха към същите тези конусовидни, други се бяха разположили като в чинийки, по-сложно устроени с гребенче по средата и с две чевръсти мустачета.
Стана му противно и се втурна към брега, разпръсквайки пенести вълни пред себе си. После спря — защо всъщност, нима го преследваше някой? Просто от нерви, просто не можеше още да се успокои след онази зала с апаратите, откъдето в течение на дълги дни предаваха на света хода на съдебния процес.
Озадачаваше го неестествената тишина. Абсолютна, тя се движеше заедно с човека и му позволяваше непрекъснато да чува собственото си дишане. После се досети — заради птиците! Над морето винаги крещят птици, а тук нямаше ни една. Някаква напълно безптича територия.
Слънцето отдавна вече се движеше по небето, но не беше се издигнало високо и припичаше слабо. Стван си спомни как по време на разследването социохигиенистът каза, че макар престъплението да не може да се оправдае, то поне частично се обяснява с това, че обвиняемият седмици наред, а понякога дори с месеци не е излизал на слънчева светлина.
Усмихна се. Излиза, че същевременно го бяха осъдили на слънце. Тук нямаше къде да се скрие.
Още не беше свършила плитчината и сега откритото море се появи отдясно. Изобщо пейзажът на всички страни бе един и същ.
„Един и същ…“ Едва проумял го, Стван изстина. Ами сега как ще намери пътя обратно, той вече изчезна сред неразличимите един от друг протоци. „Загубен съм“ — каза си той. Ръцете му се разтрепераха, после престанаха. А какво всъщност означаваше „обратно“ в неговото положение? Нали сега домът му бе там, където той самият се намираше.