Дали да си почине?… Но с всяка секунда все повече се уморяваше, защото стоеше почти на пръсти.
А тридесетметровата пропаст го влечеше, смучеше го.
Стван машинално присви колене и скочи. Дясната му ръка се плъзна по гладко, лявата попадна на вдлъбнатинка с ръбче. Чудо, случайност!… Притегли се към лявата ръка, отчаяно шарейки с дясната, вкопча се с нокти в пукнатината. Още няколко конвулсивни движения, като едва не падна, почти се беше изплъзнал. Серия гърчове, резки движения и Стван се озова на тясна, коса издатина. Цялото му тяло трепереше — нямаше нищо по-бездушно, жестоко от височината във всеки случай.
Облиза устни.
— Тихо! Нищо не бива да говориш.
По пладне беше на четиридесет метра над морето, вкопчил се като насекомо в стръмния склон. Целта беше изчезнала — само безпощадната стена и той самият, увиснал на нея. Убеден, че загива, беше готов да излее в изтощен вопъл ужаса си, когато щеше да се строполи, закачайки с беззащитната си плът глухите издатини.
Едно само го утешаваше — щеше да бъде кратко.
Още няколко усилия — не защото искаше да се добере по-нагоре, а защото не можеше повече да стои. Внезапно стана по-светло, откри се смътно полюшващият се хоризонт.
Лежеше по корем на самото плато. Тихо. Шумът на прибоя нямаше сили да се издигне дотук.
Добра се. Изкатери се!
Без да вдига глава, без да си позволи дори един поглед напред, той лежа по очи половин час, дишайки в горещия камък. После започна да се спуска.
Отново безкрайният път, непредвидимите резки движения. Обаче успя в известен смисъл да се разедини от себе си. На стената беше не той като личност, просто тялото му се мъчеше, готово да се стовари долу, а съзнанието му витаеше до него. И рухнеше ли тялото, съзнанието щеше спокойно да го придружи до самия край, до купчината окървавено месо на камънака.
— Изкатерих се с отчаяние, ще сляза с безразличие.
А тялото, колкото можеше, се спускаше. Отново попадна на площадка, където не можеше дори да се наведе. Единият крак направи пирует, другият се огъна в коляното, корпусът му се плъзна надолу.
— А-а-а-х!
И пръстите се вкопчаха в камъка.
Слънцето се спускаше зад хоризонта, когато Стван усети под стъпалата си заоблените камъни на плажа. Без мисъл се дотътра до прибоя, дълго пи направо с уста, вслушвайки се как глътките на тласъци преминават през гърлото му. Взе да заспива и внезапно простена при мисълта какво страшно предизвикателство му отправяше този бряг.
Но да се отказва не вървеше. Сутринта той отново беше на стената, равнодушен, превключил. Добра се до върха и без да вдигне глава, се спусна. Така продължи седмица и като погледна веднъж отражението си във водата, видя, че се е съсухрил наполовина. Костите на черепа рязко изпъкваха на лицето, само очите гледаха фанатично.
Но по-нататък нещата се промениха. Пръстите му престанаха да се разкървавяват, бузите се загладиха в стегната закръгленост. Стван почна да намира удоволствие в катеренето, на стената се превръщаше в нещо като хамелеон, способен да се вкопче и в най-малката грапавина.
И на края настъпи денят, когато, гмурвайки се дълбоко, Стван извади от дъното последната раковина. Изяде я, разходи се бавно по тесния плаж. Капанът вече не беше капан, всичко му изглеждаше приветливо и ласкаво. Отиде до стената и докато се усети, озова се над бездната, където не стигаше грохотът на вълните.
Стигна до върха, изправи се и се огледа. Радваше се, че не беше се изкушил по-рано да хвърли поглед към този свят, когато страхът от скалите щеше да развали впечатлението от него.
Пред него се простираше гранитно плато, полегато снижаващо се. Далеч вляво се извисяваше светло, почти бяло образувание, подобно на половин яйце, поставено изправено. Вдясно камъкът хлътваше като гигантска чаша. По-нататък синьо море и провлак, водещ към друга равнина, а над нея в чистата небесна синева — снежен облак-връх.
И толкова — яйце, чаша, провлак. Всичко в един-единствен къс, монолит, неразбито. Поради целостта си ансамбълът можеше да се възприеме като малък, ако безжизнената пустиня не чезнеше далеч в маранята на ефира.
Стван постоя известно време — в ушите му звучеше музика.
— Ще отида, без да се боя от скалите, далеч навътре в камбрийския материк!
Черен под нозете му, камъкът напред в неуловими преливания променяше оттенъците си, почервеняваше, разливаше се в розови езерца, в кафеникави локви. Тук-там на тъмния фон се извисяваха бели заоблени скали.