От време на време се запитваше защо изобщо не разпръснат хората в различни секунди на палеозоя — не престъпниците, а въобще всички, уморени от градската теснота и от изобилието на проблеми и работи. Да ги пратеха тук, в топлата, озарена от синева самота!
Спомни си, че във формулировката на присъдата имаше думите: „… отговаряйки на желанието“. А нима малко хора биха пожелали същото?
Стван така се радваше, че първата плитчина, на която се бе озовал, остана далеч зад него и че се беше загубил, почти разтворил се бе в забравата на сините трептящи далечини.
Къде ли се намираше сега?… Дали под ходилата му не беше великият праматерик Пангея, който ще се раздели на петте части на света? Или пък южният свръхконтинент Гондвана, дъщерята на Пангея, а може би безбрежното, най-древно море Тетис?
Вървя дълго и стигна до края на плитчината. На трите страни се простираше чист морски хоризонт.
Легна по корем с разтворени лакти, подпрял брада на преплетените си пръсти. Гледаше право пред себе си.
Почти неизменната му поза в продължение на три дни.
Тук му омръзна. Но не можеше да се върне назад — все едно да върнеш завоевание. Освен това в близост до мястото, където Стван беше плакал след съда, той се чувствуваше наказан, несамостоятелен. Колкото по-далеч, толкова по-свободен беше.
Но нямаше къде по-нататък.
Спомнил си процеса, той за първи път без раздразнение помисли за епохата, която го заставиха да напусне. Да, в бъдещето се върти това земно кълбо. Населението бе съсредоточено в извисените нагоре мегаполиси, пространството на сушата бе върнато на горите, ливадите, саваните. Кулата, от която го низвергнаха в миналото, прочертаваше небето.
Хвана се за гърлото.
— Изхвърлиха ме! Но нали…
Странно как не му беше хрумнало по-рано. Колко филми бяха пускали в онзи предишен живот. Тук, в началните периоди на палеозоя, изпращаха на лечение детските градини. Той самият стотици пъти бе гледал на екрана тези сценки — пухкаво момиченце с панамена шапчица и девойки-възпитателки. Да, и въобще миналото чак до питекантропите постоянно беше навестявано: палеоботаници, художници, геолози, разните му климатолози.
Стван дори се огледа — мрежата на времената бе населена, може би и сега някой крачеше из плитчините към хоризонта. После се опомни. Малките действително ги изпращаха, вярно, че по-късно — в ордовика или в силура. Но дори да ги изпращаха в камбрийския период, който продължава около сто милиона години, то, естествено, не при него, осъдения. (Между другото по света сигурно е разпространена снимката му — включително предполагаемият образ, който Стван щеше да придобие след дългото пребиваване сред пясъците.)
А освен децата други посетители имаше малко. В тази област също бяха нужни безброй документи, съгласувания, координации. Всъщност именно тази прекалена организираност на света го беше принудила да извърши престъпление. По-свободни се чувствуваха генетично надарените, едрите предприемачи, мисионерите или хората, които с дяволско търпение се бяха вкопчали в някакъв си досаден проблем, висяха на него като клещи двайсетина години, чужди на всичко останало, и с това си извоюваха правото да участвуват във всичко, което се отнася до въпросната област: симпозиуми, концерти, пътешествия във времето, пътувания в пространството, съревнования, ралита и какво ли не.