— Недейте! — извика той и се събужда.
Светеше пълна луна, водата приближаваше към него с прилива.
Очите на Стван бяха насълзени. Избърса ги.
— Реакция от умората сигурно.
Нямаше жълто, а само синьо и черно. Постоянният напор на вятъра. Бързите, разпенени вълни… Всичко на всичко една черна стена, синьо море, синьо небе, пъргаво бягащи и пенести вълни. Нещо смело, решително, не като на пясъчните плитчини.
Но нямаше изход.
Капан!
Сутринта, по изгрев, безгрижно пообиколи, интересувайки се как ще се измъква оттук. И след пет минути трябваше да спре. Стената скали отвесно се спускаше в морето, в купчината камъни, където ревеше безредието на водните удари.
Още неразтревожен, тръгна в обратна посока и отново трябваше да спре. Тук стръмнината беше дори надвиснала.
Оставаше още един пролом — може би там имаше полегат път нагоре?
Хлъзгайки се по подводните камъни и често плувайки, Стван влезе навътре в дългата пукнатина. Но колкото по-навътре проникваше, толкова по-тясно се събираха стените. В един момент те докоснаха раменете му и по-нататък път нямаше.
Равносметката: отпред мелницата на прибоя, напред и встрани — стръмнина с височината на десететажен градски блок. Оказваше се, че от целия безкраен простор на планетата той беше избрал клетка. Попаднал беше в кладенец, където трябваше да прекара остатъка от живота си.
А как ли беше с храната?
За около час обиколи целия плаж и се увери, че колонията колумбели бе единствена. И повече никаква живинка, нито намек за щедрото, безпътно изобилие по онези места, където беше построил пирамидата.
Четиридесет раковини, с които можеше да изкара един месец. Може би и повече, тъй като към края на този срок малките щяха да пораснат.
Но дори да стигаха и за много години? Нима беше плувал толкова през океана, за да попадне в яма?
За миг тъга сви сърцето му — да можеше сега да бъде сред ласкавата безбрежност на плитчините!
Вдигна глава нагоре, където на страшна височина се изрязваше ръбът на стръмнината. Щеш не щеш, тук трябва да умееш да се катериш по скалите. Вероятно цялата местност беше такава.
Пет дни Стван изчака да го преболят натъртванията и да се разнесат подкожните кръвоизливи. Лежеше по камънака, разглеждаше различни места от каменната стена и отдалечавайки се, успокоително въздъхваше: „Не днес.“ А скалният затвор вече го потискаше с теснотата си. На шестата сутрин преброи раковините. По някакъв странен начин му оставаха само за две седмици.
Време беше!
Отиде до стената, откъм леко полегатата страна. Първите метри преодоля, без да усети: имаше къде да стъпи, да се хване с ръка. Стван се катереше приведен, като по наклонена стълба. Но наклонът ставаше все по-стръмен, наложи му се да прилепи гърди с камъка. После скалата стана съвсем отвесна и Стван изгуби половин час, докато се придвижи внимателно встрани, където бе забелязал полегатост. Случайно погледна надолу и веднага се прокле. Целият се обля в пот — толкова страшна му се стори бездната зад гърба му.
Сега нагоре следваха няколко метра полегатост. Изкатери се бавно. Почина си прав на една вдлъбнатина, загледан в слоестите пукнатинки току пред носа му. Нагоре отново се простираше стръмнина. Притиснал о скалата буза, гърди и бедра, слепешком напипваше поредната грапавина нагоре и притегляше тялото си. Нямаше как да избира посоката, просто накъдето можеше.
Изкатери се до още една площадка, успя да се изправи. Едва не загубвайки равновесие, опипа с ръка нагоре, застанал ребром, и се убеди, че е съвсем гладко. Ама че номер! Стоеше, без да смее да помръдне, и усещаше как лекият ветрец отзад охлажда прасците му. Шумът на прибоя едва се дочуваше.
След като не можеше да продължава нататък, трябваше да се връща. Но как да се свие и да приседне, като нямаше пространство, на издатинката не се побираха дори стъпалата му. Трябваше да се отмести, но както едва пазеше равновесие на самия ръб, го беше страх дори глава да обърне.