Телефонът й иззвъня и тя го сграбчи с облекчение.
Спасителен звън, каза си на ум.
— Лейси Фаръл — изрече тя в слушалката.
— Госпожице Фаръл, обажда се Изабел Уеъринг. Запознахме се миналата пролет, когато продавахте едно от жилищата в моята кооперация.
Клиентка, моментално отбеляза Лейси, инстинктивно отгатвайки, че госпожа Уеъринг желае да продаде апартамент.
Съзнанието на Лейси мигновено заработи в режим „издирване“. През май имаше две продажби на 70-та Източна, едната беше на цял имот и не беше говорила с никой друг освен с управителя на сградата, а втората беше жилище в кооперация близо до Пето Авеню. Явно ставаше дума за апартамента на Норстръм, защото бегло си спомняше, че в асансьора я беше заговорила привлекателна, около петдесетгодишна жена, която поиска визитната й картичка. Стиснала палци, Лейси каза:
— Мезонета на Норстръм? Срещнахме се в асансьора.
Госпожа Уеъринг остана явно поласкана.
— Точно така! Искам да продам апартамента на дъщеря си и… Ако е удобно, бих искала вие да се заемете със сделката.
— Напълно е удобно, госпожо Уеъринг.
Лейси уговори да се срещнат следващата сутрин, затвори телефона и се обърна към Рик.
— Какъв късмет! 70-та Източна, номер три. Страхотна кооперация — отбеляза тя.
— 70-та Източна номер три. Кой апартамент? — бързо попита той.
— Десет Б. Да не би да го знаеш?
— Как мога да го знам — троснато отвърна той, — след като мъдрият ми баща ме държа пет години на работа в Уест Сайд.
На Лейси й се стори, че Рик полага видимо старание да се покаже любезен, защото добави:
— От малкото, което чух, стана ясно, че си се запознала с някой, който те е харесал и сега иска да ти възложи изгодна поръчка. Нали съм ти казвал какво казваше дядо ми за този бизнес, Лейси: „Имаш късмет, ако хората те помнят.“
— Може и така да е, само че не съм сигурна, че е голям късмет — отвърна Лейси с надеждата, че отрицателната й реакция ще сложи край на разговора. Тя се надяваше в най-скоро време Рик да започне я възприема като най-обикновен служител във фамилната им империя.
Той сви рамене и се оттегли в собствения си офис с изглед към 62-ра Източна улица. Прозорците на Лейси гледаха към Медисън авеню. Тя изпадаше във възторг при вида на постоянно натовареното улично движение, ордите туристи и местните баровци, които влизаха и излизаха от скъпите модни бутици.
— Някои от нас са родени нюйоркчани — обясняваше понякога тя на смутените съпруги на висшестоящи служители, прехвърлени на работа в Манхатън. — Някои пък идват тук неохотно и преди да се усетят, откриват, че въпреки всичките си проблеми, Ню Йорк е най-хубавото място за живеене.
А после, ако я попитаха, продължаваше:
— Отраснала съм в Манхатън и като се изключат годините в колежа, винаги съм живяла тук. Това е моят дом, моят град.
Навремето баща й, Джак Фаръл, хранеше същите чувства към Ню Йорк. Още когато беше малка, двамата скитаха заедно из града.
— Ние с теб си приличаме, Лейс — казваше той. — И ти си като мен, градско чедо. Майка ти, Господ да я поживи, умира от желание да избяга в крайните квартали извън града. Трябва да сме й благодарни, че продължава да търпи, понеже знае, че там няма да изтрая дълго.
Лейси беше наследила не само любовта на Джак към града, но и ирландските му черти — бяла кожа, синьозелени очи и тъмнокафява коса. Сестра й Кит се беше метнала на майка им — порцелановосини очи и коси с цвета на зимна пшеница.
Джак Фаръл беше музикант и работеше в театъра, най-често в театралния оркестър, макар понякога да свиреше в клубове, а много рядко и на концерти. Докато беше малка, нямаше бродуейски мюзикъл, чиито песни Лейси да не може да изпее заедно с баща си. А сега й беше трудно да превъзмогне внезапната му смърт, настъпила веднага след като тя завърши колежа. Понякога, докато се разхождаше из театралния квартал, се улавяше, че все очаква да го срещне из улиците.
След погребението майка й каза с тъжна усмивка:
— Точно както той предричаше — няма да остана нито миг повече в този град.
Майка й беше медицинска сестра в педиатрично отделение и си купи жилище в една кооперация в Ню Джързи, защото искаше да бъде близо до сестрата на Лейси, Кит, и семейството й. Премести се там и си намери работа в местната болница.
Току-що завършила колеж, Лейси си намери малък апартамент на Ийст Енд Авеню и започна работа в Агенцията за недвижими имоти „Паркър & Паркър“. Днес, осем години по-късно, тя беше една от най-добрите им агенти.