Абът сви рамене.
— Не мога да се свържа с нея, Джими. Напуснала е работата си, а телефонът й е прекъснат. Сигурно е заминала някъде да си отдъхне.
Лицето на Джими помръкна.
— Не може да е заминала много далеч. Нали е свидетел по делото. Само тя може да разпознае убиеца на Изабел, когато го заловят. Инспекторът от полицията, който взе дневника на Хедър, трябва да знае къде е тя.
— Искаш ли да говоря с него?
— Не, аз ще го направя. Я виж кой бил тук!
Внушителната фигура на Ричард Дж. Паркър изпълваше входа на ресторанта.
— Жена му има рожден ден — обясни Стиви. — Запазили са маса за трима. Затова и жена му е с него този път.
А непрокопсаният му син допълва картинката на щастливото семейство, мислено отбеляза Джими, докато крачеше бързо през фоайето, за да ги приветства с топла усмивка.
Паркър старши редовно водеше клиентите си на вечеря, което беше единствената причина Джими да не е забранил отдавна на сина му Рик Паркър да стъпва в ресторанта. Миналия месец се напи и взе да вдига шум из бара, така че се наложи да го натоварят на такси и да го изпратят вкъщи. На няколко пъти, когато идваше да вечеря в ресторанта, Джими го забелязваше, че е друсан.
Ричард Паркър се здрависа сърдечно с Джими.
— Няма по-празнично място, където да заведа Присила, нали така, Ланди?
Присила Паркър се усмихна плахо на Ланди и веднага погледна съпруга си, за да потърси одобрението му.
Джими знаеше, че Паркър старши не само изневерява на жена си, но също така доста я тормози.
Рик Паркър кимна небрежно с глава.
— Здрасти, Джими — каза той с пренебрежителна усмивка.
Аристократът благоволява да поздрави простия кръчмар, мислено прокоментира Джими. Ако не беше баща му, този боклук няма да го вземат и за чистач на тоалетни.
С широка усмивка Джими лично отведе гостите до масата им. Присила Паркър седна и се огледа.
— Какъв прекрасен салон, Джими — рече тя. — Но нещо сякаш е променено. Какво точно? О, сега виждам. Рисунките на Хедър ги няма.
— Реших, че е време да ги махна — кратко отвърна Джими.
Той се обърна рязко и се отдалечи, така че не успя да види сърдития поглед, който Паркър старши хвърли на сина си, нито начина по който Рик Паркър се загледа в стенописа, където беше изобразен Мостът на въздишките, откъдето беше заличен образът на Хедър.
И още по-добре.
22
От четири месеца насам Лейси за пръв път имаше повод да се облече официално.
Не съм си взела никакви официални дрехи, мислено отбеляза тя, докато ровеше из гардероба си за нещо, което би могла да облече за вечеря навън.
Не си взех много неща, понеже мислех, че скоро Колдуел, или както му е там истинското име, ще бъде заловен и принуден да свидетелства в полза на държавата, а аз ще съм се върнала към нормалния си начин на живот.
Заради този начин на мислене все си патя, напомни си тя, докато вадеше дългата вълнена черна пола и вечерния пуловер, които си беше купила миналата пролет на сезонна разпродажба за зимни дрехи на Сакс Пето авеню, и които така и не успя да облече в Ню Йорк.
— Добре изглеждаш, Алис — каза си тя на глас няколко минути по-късно, докато се изучаваше в огледалото. Дори на разпродажбени цени полата и пуловерът бяха прекалено разточителна покупка. Но пък си струваше, реши тя. Ненатрапчивата елегантност на дрехите повдигаше самочувствието й. Наистина имах нужда от повишаване на настроението, мислеше си Лейси, докато ровеше из кутията си с накити, където държеше обиците си и бабината перлена огърлица.
Точно в шест и трийсет Том Линч позвъни по домофона от фоайето и Лейси отвори вратата на апартамента, за да го посрещне. Когато той излезе от асансьора и се запъти по коридора, върху лицето му се изписа нескрито възхищение, което я поласка.
— Алис, прекрасно изглеждаш — каза той.
— Благодаря. Ти също изглеждаш страхотно. Заповядай…
Така и не успя да довърши „влез“. Вратата на асансьора се отвори отново. Дали някой не беше проследил Том догоре? Тя го дръпна за ръката и го вкара вътре, след което пусна резето.
— Алис, какво има?
Тя се насили да се засмее, макар да знаеше, че ефектът няма да е особено добър.
— Много глупаво — заекна тя. — Преди два часа на вратата позвъни някакъв доставчик. Сбъркал бил етажа. Само че на мен миналата година ми обраха жилището… в Хартфорд — добави набързо тя. — После, когато вратата на асансьора се отвори отново зад теб… и… и… изглежда още не мога да се успокоя — завърши неубедително тя.
Няма никакъв доставчик, каза си тя. А жилището ми наистина го обраха, само че не в Хартфорд. И не само че не мога да се успокоя, ами направо умирам от ужас, когато тази проклета врата на асансьора се отвори, защото всеки път очаквам да се появи Колдуел.