Трябва пак да говоря с Кейт, каза си Лейси. Трябва да науча повече за Бил Мерил, момчето, което й е разказало за странната реакция на Хедър при вида на Рик Паркър, а също така трябва да разбера и къде живее той. Болдуин сигурно ще пожелае да говори с него. Той ще потвърди, че Рик Паркър е бил в Стоу няколко часа преди гибелта на Хедър.
Кейт бе споменала, че трупата е отседнала за една седмица в хотел „Радисън Плаза“. Лейси погледна часовника си. Беше десет и половина. Дори да не си лягаше рано, както повечето хора от шоубизнеса, вероятно вече беше станала.
От другата страна на телефона се чу леко сънлив глас, но когато разбра кой се обажда, Кейт се оживи и изглежда се зарадва достатъчно на предложението на Лейси да обядват заедно на другия ден.
— Може да поканим и Том, нали, Кейт — предложи тя. — Той е толкова мил. Ще ни заведе в някой хубав ресторант и накрая сигурно ще плати и сметката.
После със смях добави:
— Остави. Сега се сетих, че предаването му е следобед.
И още по-добре, каза си Лейси. Том не би пропуснал да забележи, че разпитва Кейт целенасочено. Но си е вярно, че е мил, отбеляза мислено тя, спомняйки си колко загрижен беше, че не й е обърнал достатъчно внимание на онова празненство.
С Кейт се уговориха да се срещнат в хотела й в дванайсет и половина на следващия ден. Когато остави слушалката, у нея се надигна искрица надежда.
Все едно че виждам слънчев лъч след ужасна и продължителна буря, реши тя, отиде до прозореца и дръпна завесите, за да погледне навън.
Беше прекрасен зимен ден, типичен за Средния Запад. Температурата беше едва минус пет градуса, но слънцето светеше силно на безоблачното небе. Нямаше вятър. Лейси погледна надолу и видя, че тротоарите не са затрупани със сняг. До днес тя се чувстваше прекалено неспокойна, за да отиде да потича, защото се страхуваше, че като се обърне назад, ще види Колдуел зад себе си, бледо-сините му очи с леден поглед впити в нея. Но внезапно, усещайки все пак някаква възможност за известно просветление в мрачното си ежедневие, тя реши, че трябва да опита да възстанови поне част от нормалния си начин на живот.
Когато си стягаше багажа, за да замине, Лейси си взе зимния екип за бягане: анцуг, яке, ръкавици, шапка и шал. Бързо си ги сложи и се отправи към вратата. Ръката й беше вече на дръжката на вратата, когато телефонът иззвъня. Първоначалното й решение беше да го остави да си звъни, но после все пак реши да го вдигне.
— Госпожице Карол, вие не ме познавате — заговори един рязък глас. — Казвам се Милисънт Ройс. Разбрах, че търсите работа в агенция за недвижими имоти. Уендъл Удс ми спомена за вас днес сутринта.
— Да, наистина, точно започвам да си търся работа — обнадеждено отвърна Лейси.
— Уендъл е останал с добри впечатления от вас и ми предложи да се срещнем. Моят офис е в Едина.
Едина се намираше на петнайсет минути път от квартирата й.
— Да, знам къде е.
— Добре. Запишете си адреса. Свободна ли сте днес следобед?
Лейси излезе и се затича по улицата. Имаше чувството, че късметът отново й се усмихва. Ако Милисънт Ройс наистина я вземе на работа, това означава, че вече ще има нещо, с което да запълва дните си, докато дойде време да се прибере у дома.
В края на краищата, помисли тя, както самата госпожа Ройс се изрази, недвижимите имоти могат да се окажат доста вълнуваща кариера. Обзалагам се, че и наполовина си няма представа колко вълнуваща!
Четиричасовото предаване на Том Линч представляваше смесица от новини, интервюта и нестандартен хумор. Излъчваше се всеки ден без почивните от обяд до четири часа, а гостите му обхващаха всички сфери на живота — от политици, през писатели и гостуващи знаменитости до местни величия.
Повечето сутрини преди предаването си той прекарваше в офиса си в радиото и се ровеше из Интернет, за да открие нещо интересно, или пък прелистваше вестниците и списанията от цялата страна, за да търси интересни теми за разговор.
В понеделник сутринта, след премиерата на „Кралят и аз“, го тормозеше мисълта за Алис Карол. През почивните дни мисълта за нея също не го беше оставила нито за миг. На няколко пъти се изкушаваше да й се обади, но винаги оставяше слушалката, преди да се свърже. Напомни си, че най-вероятно ще я види в спортната зала през седмицата, където можеше небрежно да я покани на вечеря или на кино. Обаждането по телефона и определянето на среща можеше да се изтълкува като нещо твърде обвързващо и после щеше да се чувства неудобно, ако не я покани повече да излязат някъде, или пък ако тя откаже, а продължат да се виждат в залата.