— Онази вечер спомена за някакъв твой приятел — започна Лейси. — Бил… някой си?
— Бил Мерил. Добро момче. Може дори да се окаже подходящият мъж, само че както вървят нещата, никога няма да разбера. Все пак, още не съм се отказала — очите на Кейт заблестяха. — Проблемът е, че прекалено много пътувам, а той също постоянно е на път.
— С какво се занимава?
— Работи в инвестиционна банка и постоянно пътува до Китай и обратно.
Дано не е в Китай точно сега, помоли се мислено Лейси.
— В коя банка работи?
— В Чейс.
Лейси се беше научила да внимава за онази искрица в погледа, която означаваше, че любопитството й е забелязано. Кейт беше умно момиче. Схващаше, че започват да я разпитват целенасочено. Научих каквото ми трябваше, каза си Лейси. Сега остави Кейт да говори.
— За теб най-доброто би било да участваш в бродуейска постановка, която да се задържи десетина години на върха — каза тя.
— Ето това се казва приказка — доволно се засмя Кейт. — Дето се казва: „И душата в рая“. Много ми се иска да се задържа постоянно в Ню Йорк. Главно заради Бил, разбира се, но няма никакво съмнение, че и Том ще се озове там в края на краищата. Успехът му е ясно написан и няма начин да не отиде в Ню Йорк. За мен това би било най-хубавото, което може да се случи. И двамата нямаме братя и сестри, така че сме си по-близки от обикновени братовчеди. Винаги ми е помагал. Освен това Том е от хората, които инстинктивно усещат, когато някой има нужда от помощ.
Интересно дали затова ме покани да излезем миналата седмица и след това ми се обади снощи, запита се Лейси. Тя махна за сметката.
— Трябва да вървя — бързо обясни тя. — Днес ми е първият пълен работен ден.
Лейси се обади по телефона във фоайето и остави съобщение за Джордж Свенсън.
— Имам нова информация за Хедър Ланди, която трябва незабавно да предам на господин Болдуин от федералната прокуратура.
Тя затвори и бързо излезе навън, съзнавайки, че вече закъснява за агенцията.
Минута по-късно една ръка с кафяви старчески петна взе слушалката, която още не беше изстинала от нейното докосване.
Сенди Саварано никога не се обаждаше от телефон, който може да бъде проследен. Джобовете му винаги бяха пълни с монети. Планът му беше да проведе пет разговора оттук, после да отиде на друго място и да се обади на още пет места и така, докато изчерпи списъка с агенции по недвижими имоти.
Той навъртя номера и от другата страна му отговориха:
— Централна агенция.
Тогава той предприе първия си ход.
— Не бих искал да ви отнемам много време. Обаждам се от името на Националната асоциация на агенциите по недвижими имоти. Провеждаме неофициално проучване…
33
Както лично беше споделил пред инспектор Ед Слоун от нюйоркската полиция, федералният прокурор Гари Болдуин не търпеше глупости. Прокурорът беше бесен след телефонното обаждане на Слоун миналия следобед, когато той го уведоми, че от копието от дневника на Хедър Ланди, което бяха взели от Джими Ланди, изглежда липсват няколко страници, взети явно след прибирането му в полицейския участък.
— Как въобще не сте затрили целия дневник? — беснееше той. — Както успяхте да направите с оригинала.
Когато Слоун му се обади отново двайсет и четири часа по-късно, той отново се възползва от възможността да даде воля на чувствата си.
— Ние тук си блъскаме главите над копието от дневника, което вие ни дадохте, само за да установим, че липсват няколко страници, които очевидно са били достатъчно важни, за да си струват риска някой да ги отмъкне изпод носа ви! Къде го държите този дневник? На таблото за обяви ли? Къде държахте копието? На улицата? С надпис: „Веществено доказателство по убийство. Вземете каквото си харесате?“
Докато слушаше гневната тирада, инспектор Слоун размишляваше какво точно би желал да направи на Болдуин и мислите му неволно го върнаха към часовете по латински във Военната академия. Когато се молел за някой много тежък грях, Свети Павел предупреждавал: „Ne nominatur in vobus“ — Не го назовавайте помежду си.
Много подходящо, мислено отбеляза Слоун, понеже онова, което ми се иска да направя, най-добре да не се назовава. Той също се ядосваше, че оригиналът на дневника, вероятно заедно с няколко страници от копието, са изчезнали от личната му каса в личния му сейф, които се намираха в дежурната стая. Ясно, че вината беше чисто негова. Ключовете от сейфа и касата висяха на връзката, която държеше в джоба на сакото си. А той постоянно си събличаше сакото, така че практически всеки би могъл да вземе ключовете от джоба му и да си направи дубликат, после да ги върне преди той изобщо да забележи, че ги няма.