Лейси взе ръката на по-възрастната жена в своята.
— Сигурно Хедър би искала да постъпите така — тихо каза тя.
Вечерта Лейси измина двадесет и петте мили до Уикоф, щата Ню Джързи, където живееха майка й и сестра й Кит. Не ги беше виждала от началото на август, когато замина на едномесечната си почивка в Хамптън. Кит и съпругът й, Джей, имаха вила в Нантъкет и винаги канеха Лейси да прекара почивката си с тях.
Когато минаваше по моста „Джордж Вашингтон“, Лейси се подготвяше мислено за упреците, с които щяха да я посрещнат.
— Прекара с нас само три дни — нямаше да пропусне да й напомни зет й. — Какво толкова има в Ийст Хамптън, дето го няма в Нантъкет?
Първо на първо, теб те няма там, мислено отбеляза Лейси с лека усмивка. Зет й, Джей Тейлър, преуспяващ собственик на голяма фирма за оборудване на ресторанти, не беше в списъка на любимите й хора, но, както не пропускаше да признае, Кит явно беше луда по него и двамата имаха вече три чудесни деца, така че коя съм аз, че да го критикувам? Само да не беше толкова ужасно надут, каза си тя. Понякога думите му звучаха като папска вула.
Докато завиваше по магистрала 14, тя вече гореше от нетърпение да се срещне с роднините си: с майка си, Кит и децата — Тод беше на дванайсет, Анди на десет, а нейната любимка, Бони, беше свенливо четиригодишно момиченце. Като се сети за племенницата си, тя осъзна, че цял ден не бе успяла да се отърве от спомена за нещастната Изабел Уеъринг и думите й. Страданието й беше толкова осезаемо. Много настоя Лейси да остане на кафе и продължи да говори за дъщеря си.
— След развода се преместих да живея в Клийвланд. Там съм израснала. Тогава Хедър беше на пет години. Постоянно пътуваше ту при мен, ту при баща си. Всичко беше наред. Аз се омъжих повторно. Бил Уеъринг беше доста по-възрастен от мен, но беше прекрасен мъж. Почина преди три години. Така се надявах, че Хедър ще срещне подходящ мъж, ще имат деца, но тя беше твърдо решена да се реализира първо професионално. Макар че точно преди смъртта й бях останала с впечатлението, че може би е срещнала някого. Може и да греша, но ми се струва, че го долавях в гласа й.
После беше попитала с известна загриженост:
— А ти, Лейси? Има ли някой в живота ти?
Сещайки се за този въпрос, Лейси се усмихна насила. Не дотам, че да си личи, каза си тя. И въобще, откакто навъртях магическото число трийсет, усещам съвсем осезаемо как биологичният ми часовник усилено тиктака. Е, какво толкова, харесвам работата си, харесвам жилището си, обичам роднините и приятелите си. Имам достатъчно развлечения. Така че нямам право да се оплаквам. Каквото има да става, ще стане.
Майка й отвори вратата.
— Кит е в кухнята. Джей отиде да вземе децата — обясни тя след сърдечна прегръдка. — А вътре те очаква един човек, с когото много държа да те запозная.
Лейси се изненада и дори малко се стресна, когато видя непознатия мъж, застанал прав, с чаша в ръка до масивната камина. Докато я представяше на Алекс Карбайн, майка й се изчерви. Обясни й, че се познавали от година и тъкмо се били срещнали отново покрай Джей, който му бил продал оборудването за новия му ресторант, който току-що бил отворил врати на 46-та Западна улица.
Докато се здрависваше с мъжа, Лейси не пропусна да го оцени. Към шейсетгодишен, каза си тя, на възрастта на мама. Солиден мъж. А мама направо пърха от щастие. Какво става?
Веднага щом намери някакво извинение, тя се измъкна в автоматизираната и обзаведена по последна дума на техниката кухня на Кит, където я завари да приготвя салатата.
— Откога е всичко това? — попита тя сестра си.
Кит, с прибрана на тила руса коса, с вид, който Лейси смяташе, че е най-доброто олицетворение на реклама на добрата домакиня, се засмя:
— От около месец насам. Много приятен мъж. Джей го доведе на вечеря, мама също беше у нас. Алекс е вдовец. Цял живот е работил в ресторантския бизнес, но доколкото разбирам, това е първият му собствен ресторант. Ходихме там. Много хубаво го е наредил.
Двете подскочиха при звука от отваряща се врата в предната част на къщата.
— Дръж се — предупреди я Кит. — Джей се връща с децата.
Откакто Тод навърши пет години, Лейси започна да води отначало него, а после и другите деца със себе си в Манхатън, за да ги запознае с големия град, както навремето баща й я беше запознал с него. Дните, прекарани в Ню Йорк, наричаха „дни на Джак Фаръл“ — дни, които включваха всичко, от матинета на Бродуей (вече пет пъти беше гледала „Котките“) до музеите (Природонаучният музей с динозавърските скелети бързо им стана любим). Разхождаха се из Гринидж Вилидж, возеха се на трамвай до Рузвелт Айлънд, на ферибота до Елис Айлънд, обядваха на върха на Световния търговски център, караха кънки на площад Рокфелер…