След като изчезна оригиналът, той смени ключалките. Само че навикът да оставя ключовете в джоба на сакото, което си стоеше увисено на гърба на стола в офиса му, така си и остана непроменен.
Съсредоточи се отново върху разговора по телефона. Болдуин най-сетне млъкна, за да си поеме дъх, така че Слоун се възползва от случая да се обади.
— Господин прокурор, вчера ви докладвах, защото трябваше да ви уведомя за случилото се. Днес ви се обаждам, защото — честно казано — съвсем не съм убеден, че Джими Ланди е надежден свидетел по този случай. Вчера си призна, че само бегло е прегледал дневника, когато госпожица Фаръл му го дала. Освен това е бил у него само един-два дни.
— Дневникът не е чак толкова голям — озъби се Болдуин. — Може да се прочете внимателно за няколко часа.
— Но той не го е направил и точно затова се обаждам — натърти Слоун, като същевременно кимна благодарно към Ник Марс, който тъкмо оставяше чаша с кафе на бюрото му. — Освен това има опасност да ни създаде трудности — каза, че щял да наеме човек за частно разследване. На срещата присъстваше и съдружникът на Ланди, Стиви Абът, който през цялото време го защитаваше.
— Не виня Ланди — троснато отвърна Болдуин. — Допълнителното разследване дори е добра идея, след като вие не сте постигнали много.
— Знаете, че това не е вярно. Всякакви странични лица, които се занимават със случая, само ще ни спъват работата. Но засега не ми се вярва да го направи. Абът току-що се обади и дори се опита да се извини. Каза, че като размислил по-късно, Ланди решил, че може би от дневника не липсват страници. Каза, че през нощта, когато Джими получил дневника от Лейси Фаръл, му било толкова трудно да го чете, че го оставил. Следващата вечер се бил натряскал преди да се заеме с него. На следващия ден ние му взехме копието.
— Възможно е да се е объркал за липсващите страници, но пък ние няма откъде да разберем със сигурност, нали така? — сряза го отново Болдуин. — Но дори и да греши за липсващите страници, оригиналът изчезна, докато се намираше под ваше разпореждане, което означава, че в участъка ви има човек, който служи на двама господари. Предлагам да се занимаете с известно разчистване.
— Работим по случая.
Ед Слоун не смяташе за необходимо да споделя с Болдуин за капана, който беше заложил за виновника, говорейки загадъчно из участъка за новите доказателства по случая Уеъринг, които държал в сейфа си.
Болдуин реши да сложи край на този разговор.
— Дръжте ме в течение. И гледайте да не затриете каквито други доказателства съберете по случая. Мислите ли, че ще се справите?
— Да, разбира се. Доколкото си спомням, ние открихме и идентифицирахме отпечатъка от пръста на Саварано върху вратата на апартамента на Фаръл след проникването му там — озъби се на свой ред Слоун. — Струва ми се, вашите хора твърдяха, че бил мъртъв.
Щракването откъм телефона на федералния прокурор показа на инспектор Слоун, че е успял да опъне нервите на Болдуин. Един на нула за нас, каза си той. Но това беше малка победа и той го знаеше.
През останалата част от следобеда сътрудниците на Болдуин трябваше да изтърпят последиците от гнева му, породен от обърканото следствие. После обаче му съобщиха, че Лейси Фаръл, свидетелката по делото, имала някаква нова информация по случая и настроението му изведнъж се оправи.
— Ще чакам колкото се налага, но искам да направите всичко възможно да ме свържете с нея още днес вечерта преди дванайсет часа — обясни той на Джордж Свенсън от Минеаполис.
След разговора си с Болдуин Свенсън отиде до сградата, в която живееше Лейси, и я изчака в колата си. Когато тя се прибра от работа, не успя даже да влезе вътре.
— Онзи подскача от нетърпение да говори с теб — каза й той, — така че отиваме веднага да му се обадиш.
Потеглиха с неговата кола. Свенсън беше тих човек и не смяташе за нужно да поддържа разговор само от учтивост. По време на периода на обучение във Вашингтон, Лейси нееднократно бе чувала мнението му за това, че федералните служители ненавиждат програмата за защита на свидетелите и мразят да се занимават с разселените на разни места хора. Струваше им се, че ги превръщат в детегледачки.
Още първия ден в Минеаполис Лейси реши, че след като не е много приятно да зависи от непознат, поне няма да му дава повод да я счита за глезла. През четирите месеца, прекарани там, единствената й молба към Свенсън беше да й разреши да си избере мебели от частните разпродажби, а не от универсалните магазини.
Лейси имаше чувството, че може би е заслужила поне малко уважението на Свенсън. Докато пътуваха през оживените улици към осигурената за разговора телефонна линия, той я разпита как върви работата.