Вниманието му бе привлечено от малка лампа в края на плота. Основата представляваше каничка. Спомняше си я дори прекалено добре.
— Това е моята вълшебна лампа — възкликна Хедър в деня, когато забеляза лампата в един антикварен магазин на 80-та Западна. — Ще я потъркам за късмет.
После я вдигна, затвори очи и занарежда със сериозен глас:
— О, всемогъщи дух, изпълни моето желание. Нека получа ролята, за която кандидатствах. Нека името ми свети с ярки букви по афишите.
После с разтревожен глас добави.
— И нека баба не ми се сърди много, когато му кажа, че съм си купила жилище без негово разрешение.
После се обърна към Рик и добави:
— Парите са мои, или поне той ми каза, че мога да ги използвам за каквото си поискам, но от друга страна знам, че искаше да участва в избора ми на жилище. Достатъчно се разтревожи, когато реших да оставя колежа и да се преместя да живея тук сама.
После отново се засмя — имаше прекрасна усмивка, спомни си Рик — и отново потърка лампата.
— Но може пък и да не се разсърди — добави тя. — Тази „вълшебна“ лампа може би е знак, че всичко ще бъде наред.
Рик погледна лампата, която стоеше в ъгъла. Протегна се и я издърпа толкова рязко, че шнурът се скъса.
Следващата седмица Хедър го беше помолила да анулира договора за продажбата и да й върне депозита.
— Говорих с майка ми по телефона и й казах, че съм видяла едно жилище, което страшно ми е харесало. Тя толкова се разстрои. Каза, че баща ми искал да ме изненада и вече ми бил купил жилище на 70-та Източна до Пето авеню. Не мога да му кажа, че вече съм си купила друго жилище без негово разрешение. Ти не го познаваш, Рик — умоляваше го тя. — Рик, моля те, баща ти е собственик на агенцията. Можеш да ми помогнеш.
Рик се прицели в стената над мивката и запрати лампата с всичка сила.
Духът от лампата беше изпълнил желанието на Хедър за ролята в представлението. Но след това не й беше помогнал много.
Агентката под прикритие Бети Пондс, жената, която Рик Паркър познаваше под името Шърли Форбс, докладваше на инспектор Слоун в 19-и полицейски участък.
— Паркър е напрегнат до такава степен, че е готов да се пръсне — казваше тя. — Още малко и ще се пукне като варено яйце. Трябваше да видите погледа му, докато разказвах за смъртта на Изабел Уеъринг. Рик Паркър направо се побърква от страх.
— И има за какво — обади се Слоун. — Федералните в момента говорят с един човек, който може да докаже, че Паркър е бил в Стоу същия следобед, преди Хедър Ланди да загине.
— Кога се очаква да дойде? — попита Пондс.
— По обяд.
— Е, вече е почти дванайсет. Аз ще тръгвам, защото не искам да ме види тук.
Тя махна с ръка и излезе от дежурната.
Стана дванайсет и петнайсет, после дванайсет и половина. В един часа Слоун се обади в „Паркър & Паркър“. Оттам му обясниха, че Рик Паркър е излязъл за срещата си в десет и половина и не се е връщал повече.
На следваща сутрин вече беше ясно, че доброволно или не — Рик Паркър е изчезнал.
36
Лейси си даваше сметка, че не може повече да ходи в спортната зала „Туин ситис“, защото това означаваше постоянно да се натъква на Том Линч. Въпреки че му бе казала, че в живота й има друг мъж, тя бе сигурна, че ако продължават да се виждат всеки ден, накрая неизбежно ще започнат да излизат заедно, а тя просто не можеше да понася постоянните лъжи и измислици, които се налагаше да говори.
Определено го харесваше и несъмнено й се искаше да го опознае по-добре. Чудесно можеше да си представи да седи на маса с чиния спагети и чаша вино и да му разказва за майка си и баща си, за Кит, за Джей и децата. Но онова, което не можеше да си представи, беше как самата тя измисля истории за някаква майка, която ужким живее в Англия, за училище, където никога не е ходила, или пък за несъществуващ приятел.
Кейт Ноулс беше казала, че Том обичал Ню Йорк и в крайна сметка професионалният му път щял да го отведе там. Дали познава града добре, чудеше се Лейси. Сигурно щеше да бъде много приятно да го разведе по някой от любимите маршрути на Джак Фаръл: Ийст Сайд, Уест Сайд, из целия град.
В дните непосредствено след посещението на Том в жилището й, Лейси установи, че когато най-сетне успее да заспи, той се появява в сънищата й. В тези сънища на вратата се позвъняваше, тя отваряше и той казваше същите думи, както онази последна вечер: „Не, Алис, господин Линч.“