Но на третата нощ сънят се промени. Този път, докато Том вървеше към нея по коридора, вратата на асансьора се отвори и Къртис Колдуел излезе отвътре с пистолет, насочен в гърба на Том. Същата нощ Лейси се събуди с вик, с който се опитваше да предупреди Том, опитваше се да го изтегли вътре, да залости вратата така, че двамата да са на сигурно място.
При това състояние на постоянно объркване и тревога, работата при Милисънт Ройс беше истинско спасение. По покана на Милисънт Лейси вече няколко пъти я придружаваше навън — кога да покажат къща на евентуален клиент, кога да огледат нов обект.
— Ще ти бъде по-интересно, ако опознаеш района по-добре — каза й госпожа Ройс. — Чувала ли си, че разположението прави имота?
Разположението, разположението, разположението. В Манхатън изгледът към парк или река рязко вдигаше цената на жилището. Лейси жадуваше да сподели с Милисънт истории за разни странни клиенти, с които се беше срещала през годините.
Вечерите бяха най-трудното време. Точеха се дълги и празни. В четвъртък вечер се насили да отиде на кино. Салонът беше полупразен, имаше цели незаети редове, но точно преди да започне филмът, по пътеката се зададе някакъв мъж, който се огледа и избра да седне точно зад нея.
В полутъмната зала тя успя да забележи само, че е слаб и средно висок. Сърцето и заби лудо.
Докато вървяха имената на създателите на филма, Лейси чу как седалката зад нея изскърца, когато мъжът се настани, подуши миризмата на пуканките му. После внезапно усети ръката му на рамото си. Почти парализирана от страх, тя успя да направи свръхчовешко усилие, за да се обърне и да го погледне.
Той държеше ръкавица.
— Ваше ли е това, госпожо? — попита той. — Беше под стола ви.
Лейси не остана да види филма. Невъзможно беше да се съсредоточи върху действието на екрана.
В петък сутринта Милисънт я попита какво смята да прави през почивните дни.
— Най-вероятно ще си търся спортна зала или клуб — отвърна Лейси. — Там, където членувам сега, нямат зала за скуош, а аз много обичам скуош.
Това, разбира се, не е истинската причина, поради която не желая да ходя повече в „Туин ситис“, каза си тя на ум, но поне този път отговорът ми не е пълна лъжа.
— Чух, че в Едина са отворили някакъв нов клуб, където имало страхотна зала за скуош — каза Милисънт. — Ще разпитам повече.
След няколко минути тя се върна при бюрото на Лейси с усмивка на човек, който току-що е отбелязал гол.
— Права бях. И понеже е още ново, заведението прави отстъпка… ако се запишеш веднага.
Когато малко по-късно Милисънт тръгна на среща с клиент, Лейси се обади на Джордж Свенсън. Имаше към него две молби. Искаше отново да говори с федералния прокурор Гари Болдуин.
— Мисля, че заслужавам да науча какво става — каза тя.
После добави.
— В спортната зала „Туин ситис“ станаха твърде любопитни. Страхувам се, че ще трябва да помоля да ми отпуснете сума да се запиша в друг клуб.
Просяк, отчаяно си каза тя, докато чакаше отговора му. Аз съм не само лъжкиня, но и просяк!
Свенсън обаче отговори без никакво колебание:
— Лесно може да се уреди. Промяната ще ти се отрази добре.
37
Всяка сутрин по време на самотната си закуска Лоти Хофман четеше Ню Йорк таймс. Цели четиридесет и пет години — до преди малко повече от една година — двамата с Макс бяха споделяли и двете. Лоти още не можеше да свикне с мисълта, че онзи декемврийски ден Макс излезе както обикновено за сутрешната си разходка и повече не се върна.
Едно заглавие на страница трета на Дейли нюс привлече вниманието й: Ричард Паркър младши, издирван за разпит във връзка с убийството на Изабел Уеъринг, изчезнал.
Какво ли му се е случило, разтревожи се тя.
Лоти бутна стола си и отиде до бюрото в хола. От средното чекмедже извади писмото, което Изабел Уеъринг беше написала на Макс точно в деня преди да я убият, и го препрочете отново.
Скъпи Макс,
Днес се опитах да ти се обадя по телефона, но се оказа, че номерът ти го няма в указателя, затова реших да ти пиша. Сигурна съм, че знаеш за смъртта на Хедър, която катастрофира миналия декември. Смъртта й беше огромно загуба за мен, разбира се, но обстоятелствата покрай нещастието са още по-смущаващи.
Докато разчиствах жилището, попаднах на дневника й — в него тя споменава, че смята да обядва с теб. Това е било само пет дни преди смъртта й. В дневника след това не се споменава нищо нито за теб, нито за срещата ви. Има обаче две бележки, от които ясно си личи, че е била объркана, но няма нищо, което да ми подскаже какво я е тревожело.
Макс, ти си работил в ресторанта на Джими през първите петнайсет години от живота на Хедър. Ти си най-добрият, който Джими някога е имал, и знам колко много съжаляваше той, когато реши да го напуснеш. Помниш ли когато Хедър беше на три годинки и ти й правеше разни фокуси, за да я накараш да позира на художника, който рисуваше стенописите? Хедър те обичаше и ти се доверяваше, надявам се, че е споделила с теб нещо при вашата среща.