Тя заключи чекмеджето на бюрото си и потърка чело, зад което усещаше настъпващо главоболие. Внезапно почувства силна умора. Откакто се върна от почивка, живееше в постоянно напрежение — да довърши стари задачи, да се занимае с нови сделки, да се види с приятелите, с които не се беше виждала през лятото, децата на Кит щяха да дойдат за почивните дни при нея… А и Изабел Уеъринг също й отнемаше страшно много време. Напоследък й се обаждаше всеки ден и често я викаше спешно да дойде в апартамента.
— Лейси, на всяка цена трябва да дойдеш да обядваш с мен. Трябва да се храниш, все пак, нали? — казваше тя.
Или просто:
— Лейси, защо не минеш на път за вкъщи да изпием по чаша вино? Заселниците в Нова Англия са наричали времето по свечеряване „трезва светлина“. Най-самотното време на деня.
Лейси се загледа навън. По Медисън Авеню падаха дълги сенки — явен признак, че дните намаляват. Наистина е най-самотното време на деня, каза си тя. Изабел е страшно тъжна личност. Наумила си е да прерови целия апартамент и да реши какво да прави с дрехите и личните вещи на Хедър. Доста работа. Хедър явно си е падала малко Плюшкин.
Нищо не ми струва да поседя малко при Изабел и да я изслушам, мислеше си Лейси. Пък и нямам нищо против. Всъщност, Изабел ми е доста симпатична. Чувствам я като истинска приятелка. Но трябва да призная, че споделяйки болката на Изабел, преживявам отново всичко, което изпитах при смъртта на татко.
Лейси се изправи.
Прибирам се у дома и умирам, каза си тя. Имам нужда.
Два часа по-късно, към девет часа, след двайсет минути в кипящата вана „Джакузи“, Лейси радостно си приготвяше БМД — любимото ястие на баща й. Той наричаше сандвича с бекон, маруля и домат „Нюйоркски обеден сандвич по дефиниция“.
Телефонът иззвъня. Тя остави телефонния секретар да отговори и чу познатия глас на Изабел Уеъринг.
Няма да го вдигна, реши Лейси. Точно сега не ми се говори двайсет минути с нея.
Изабел Уеъринг заговори несигурно, с мек, но тревожен глас:
— Лейси, явно не си си вкъщи. Но трябва да споделя нещо с теб. Открих дневника на Хедър в големия дрешник. В него пише нещо, което ме кара да си мисля, че съм била права да се съмнявам в случайността на смъртта й. Вероятно бих могла да докажа, че някой е искал да я премахне. Засега толкова. Утре ще ти се обадя пак.
Слушайки думите й, Лейси поклати глава, после импулсивно изключи телефонния секретар и звънеца на телефона. Не искаше дори да знае кой още може да я потърси. Искаше да прекара вечерта сама.
Една спокойна вечер с чаша вино, сандвич и книга. Заслужила съм си го, каза си тя.
На другата сутрин, още щом влезе в офиса, Лейси трябваше да заплати за изключения телефонен секретар. Майка й се обади, а секунда след това се обади и Кит. Искаха да проверят дали всичко е наред, загрижени, че снощи никой не е вдигнал телефона в апартамента й. Докато се опитваше да успокои сестра си, в офиса цъфна Рик със силно обезпокоен вид.
— Изабел Уеъринг иска да говори с теб. Свързаха я с мен.
Лейси затвори и изтича в кабинета на Рик.
— Страшно съжалявам, че не можах да ти се обадя снощи, Изабел — започна извинително тя.
— Няма нищо. И без друго не бива да говоря за това по телефона. Днес ще водиш ли някого насам?
— Засега няма никой.
Докато го казваше, Рик плъзна по бюрото едно листче, на което беше написано: „От «Келър, Роланд и Смит» в Тексас прехвърлят тук Къртис Колдуел, адвокат. Пристига другия месец. Търси си малък апартамент на Пето авеню между 65-та и 72-ра. Може да го огледа днес.“
Лейси каза само с устни „благодаря“ на Рик и пак се обърна към Изабел:
— Може и да доведа някого. Стискай палци. Не знам защо, но имам чувството, че това е купувачът.
— Госпожице Фаръл, очаква ви някой си господин Колдуел — съобщи портиерът Патрик, докато тя слизаше от таксито.
През орнаментното стъкло на вратата Лейси забеляза строен мъж на четиридесет и няколко години, който потропваше с пръсти по масата във фоайето.
Добре че дойдох десет минути по-рано, каза си тя.
Патрик се пресегна към дръжката на вратата.
— Трябва да знаете, че климатикът се повреди — с въздишка рече той. — В момента го поправят, но вътре е доста горещо. Казвам ви, на първи януари се пенсионирам и никак няма да съжалявам. Четиридесет години в тази професия ми стигат.
О, чудесно, няма що, каза си Лейси. Климатикът не работи точно днес, един от най-горещите дни в годината. Нищо чудно, че този тип нервничи. Пък и не вещае нищо добро за сделката.
Първото й впечатление, придобито в мига, в който прекоси фоайето и стигна до Колдуел, със златистия му бронзов тен, пепеляворуса коса и бледосини очи, беше неопределено. Усети, че се стяга, очаквайки да й каже, че не обича да го карат да чака. Но когато му се представи, на лицето му се появи усмивка. Той дори се пошегува.