Миг по-късно вече го нямаше.
Едрият мъж се отказа да спори и ванът му бързо изчезна надолу по улицата.
Тя направи усилие да се откъсне от вцепенението и видя, че Картър и Съливан са вече в колата.
Шофьорът седна зад волана и запали двигателя.
Все още с телефона в ръка, Нокс изскочи от колата и хукна да пресича платното.
— Слезте от колата! — изкрещя тя. — Слезте от колата! Под нея е заложена…
Земята сякаш се разцепи под краката й, по асфалта се появиха дълбоки пукнатини, извиващи се като гигантски змии. Бавно, сякаш на забавен каданс. Тя се олюля и се стегна за неизбежното. В съзнанието й изплуваха картини от Мосул, ярки и невероятно живи. В един момент седеше в бронираното хъмви, а в следващия беше на десетина метра от него, просната в прахта. Нямаше представа как се е озовала там, не знаеше кой е оцелял и кой е загинал, обзета от тежкото предчувствие, че и нейният последен час е настъпил.
Всичко това мина през главата й за част от секундата. И слава богу, защото и без това времето й изтичаше.
В последния момент тя отмести очи, понеже можеше да ослепее, ако гледа право в експлозията. Което всъщност нямаше кой знае какво значение, защото хората в такава близост обикновено не оцеляват.
Последната й ясна мисъл беше изненадваща.
Съжалявам, Пулър. Сега всичко зависи от теб.
Ударната вълна я вдигна във въздуха и я запрати на пет-шест метра по-нататък, право във витрината на магазин за спално бельо. Миг преди сблъсъка успя да прикрие главата си с длани. Телефонът й излетя далече встрани, падна на тротоара и се счупи. Нокс се приземи на пода на магазина.
Лимузината беше напълно унищожена. Останките на тримата мъже в купето бяха неузнаваеми. Експлозията изпочупи прозорците от двете страни на улицата. По тротоарите лежаха окървавени хора, някои от тях в безсъзнание, а други — мъртви.
Отвсякъде долитаха писъци и стенания. Мнозина бяха тежко ранени, а тези, които по чудо бяха останали невредими, гледаха картината с изцъклени от ужас очи.
Обстановката беше като в Багдад или Кабул. Нищо не сочеше, че става въпрос за един оживен район на няколко километра от Вашингтон.
Взривът беше задействал алармите на всички автомобили, паркирани от двете страни на уличното платно. Между тях вече тичаха хора — някои към мястото на експлозията, а други в обратна посока, без съмнение ужасени от вероятността да последват още взривове. Полицаят, охраняващ близкия бижутериен магазин, правеше всичко възможно да помогне на ранените и да насочва останалите към по-безопасни места.
Нокс лежеше по очи на пода на магазина сред купчина счупени стъкла, почти затрупана от възглавниците и чаршафите от рафта, в който се беше блъснала. Очите й бяха затворени, а дишането й — плитко и разпокъсано. Кръв обливаше лицето й.
Минута по-късно завиха сирени. Хората закрещяха по-силно, оцелелите се опитваха да помогнат на ранените и умиращите.
Вероника Нокс продължаваше да лежи неподвижно с окървавено лице.
54
Първото нещо, което видя, щом отвори очи, беше ослепителна бяла светлина и повярва, че е мъртва. През живота си беше извършила няколко тежки прегрешения, но въпреки това май се беше озовала в Рая.
Това е чудо, откъдето и да го погледнеш, помисли си тя.
Прозрачните тръбички, прикрепени към дясната й ръка, бяха второто нещо, което забеляза. Раят и съществуването на чудеса моментално се изпариха от главата й.
Третото нещо беше лицето на Джон Пулър, надвесено над нея.
Едва сега се върна обратно на земята. Към живота.
Видя го да изпуска въздишка на облекчение, а след това да посяга с пръсти към очите си, сякаш да избърше нещо.
Сълза, отчете замъгленото й съзнание. Не, това е изключено. Мъжете като Джон Пулър не проливат сълзи. Ако изобщо проливат нещо, то е кръв, а не вода.
Направи опит да се надигне, но той постави ръка върху рамото й.
— Спокойно, Нокс. Доста си пострадала. Докторът казва, че си оцеляла по чудо.
Тя погледна надолу към тялото си. Очите й се изцъклиха. Наистина ли съм тук? Цялата?
Пръстите му успокоително натиснаха рамото й.
— И двете ти ръце са на място, макар че имаш два счупени пръста на лявата, които са обездвижени с шини. На място са и двата ти крака. На главата ти й няма нищо, ако не броим лекото мозъчно сътресение. Много повърхностни рани навсякъде — главно по главата, ръцете и краката, което обяснява и бинтовете. И достатъчно изгубена кръв, за да се наложи да ти преливат.