Без да се изправя, той направи една предпазлива крачка напред. Първата му мисъл беше да извести за присъствието си, но някакво вътрешно чувство го възпря. Ако този мъж бе съзаклятник на Дофри, може би щеше да изпадне в паника и да започне да стреля — точно както беше постъпила Макри при появата на Нокс. Той нямаше проблеми да използва оръжието си, но предпочиташе да не го прави. Като всеки разумен боец.
Прекоси кухнята, която беше достойна за всеки майстор-готвач. В дневната краката му потънаха в дебел килим, а очите му бяха привлечени от уникалните картини по стените и изящните скулптури, положени върху стилни пиедестали.
В библиотеката от масивен махагон бяха подредени книги с кожена подвързия. Мебелите изглеждаха сравнително нови, но очевидно бяха добре поддържани антики, изработени от дърво, хром, камък и бронз. Изглеждаха много скъпи. Прекалено скъпи дори за финансовите възможности на генерал. Дали и Дофри не беше станал предател заради пари, също като Ренълдс?
Той долови някакъв шум и светкавично се приведе. Насочил пистолета надолу, предпазливо тръгна по коридора, водещ към източника на шума. Внимаваше да не застане точно пред вратата, която се виждаше в дъното.
Шумът се усили и стана по-отчетлив.
Пулър спря встрани от вратата и реши да надникне.
Оказа се, че стаята зад нея е спалня, в която имаше човек.
Второто надникване го увери, че това наистина е така. Мъжът седеше на леглото с наведена глава. В ръцете си държеше нещо.
Веднага му стана ясно, че мъжът плаче.
Промъкна се в стаята и прибра пистолета, тъй като непознатият очевидно не беше въоръжен.
— Господин Абърнати? — каза той, без да отлепя длан от ръкохватката на оръжието си.
Мъжът стреснато подскочи и изпусна това, което държеше в ръце. Ако не беше дебелият килим, то със сигурност щеше да се счупи.
— Кой сте вие? — попита с несигурен глас той.
Беше слаб, най-много седемдесет килограма, и не по-висок от метър и седемдесет с обувките. Беше облечен със син панталон и щампована риза. От джоба на спортното му сако се подаваше кърпичка в същите цветове, а на лявата му китка имаше часовник „Таг Хойер“. Изтънялата му коса беше сресана от ръката на професионалист. Беше гладко избръснат, а очите му бяха зачервени.
Пулър му подаде служебните си документи.
— Аз съм старши армейски следовател Джон Пулър от Седемстотин и първи отряд на ОКР — представи се той.
Мъжът стрелна с поглед служебната му карта, но явно не регистрира значението й.
— Предполагам, че сте тук заради Тим — глухо рече той.
— Да — каза Пулър. — Генерал Дофри.
— Убиха го.
— Знам това. А вие откъде познавате генерала?
— Бяхме приятели — отвърна Абърнати, избягвайки погледа му. — Много близки приятели.
— Разбрах, че двамата сте били съсобственици на този апартамент.
Абърнати явно се изненада.
— Портиерът на входа ми каза — поясни Пулър. — Това било причината да ви пусне тук.
Абърнати кимна, наведе се и вдигна рамкираната снимка, която беше изпуснал.
— Може ли? — попита Пулър и пристъпи крачка напред.
— Е, вече няма никакво значение — сви рамене човекът и му я подаде.
Снимката беше на прегърнатите Дофри и Абърнати. Изглеждаха щастливи и спокойни. Като влюбена двойка.
— Предполагам, че наистина сте били близки — стрелна го с поглед Пулър.
— Нека престанем да увъртаме, става ли? — отвърна с вяла усмивка мъжът. — Приключих с недомлъвките. Бяхме много повече от приятели.
— Разбирам.
— Надявам се, че разбирате и защо нашата връзка трябваше да бъде дискретна.
— Забраната за служба на хора с хомосексуална ориентация в армията вече е отменена, сър — каза Пулър.
— Така ли? — скептично попита Абърнати. — Но за генерал с една звезда, който се стреми към върха, тя е като окови около глезените. Вие сте военен и отлично съзнавате това. Колко висши офицери открито са признали ориентацията си?
— Сещам се само за един. Преди две години повишиха един резервист от пехотата до бригаден генерал.
— Беше жена — отвърна Абърнати. — О, не ме разбирайте погрешно. Аз наистина се радвах за нея. Много се радвах. Но не си спомням някой мъж да се е включил в този гей парад.
— Все още не, сър — каза Пулър.
— И вероятно никога.
— Значи генерал Дофри и вие, така ли? Можете ли да ми кажете нещо за съвместния си живот?
— Защо? — сопна се Абърнати, но бързо се успокои. — Извинете, беше грубо от моя страна, но преживявам много труден момент.